Звънящият кедър

    През пролетта на 1994г. бях наел три речни кораба, с които направих четиримесечна експедиция по сибирската река Об, от Новосибирск до Салехард и обратно. Целта на експедицията беше - установяване на икономически контакти с районите на Крайния Север.
    Експедицията се наричаше “Търговски керван”. Най-големият от корабите беше пътническият “Патрис Ломумба”(в Западно-Сибирското речно параходство интересно наименуват корабите: “Мария Улянова”, “Патрис Ломумба”, “Михаил Калинин”, сякаш не е имало други исторически личности в Сибир). На него беше разположен щабът на кервана, изложение на предприемачите от Сибир и магазин.
    На кервана му предстоеше да измине 3,5 хиляди километра на север, да посети сравнително големите населени места като Томск, Нижневартовск, Сургут, Ханта-Мансийск, Салехард, както и малки, където с товар може да се достигне само през краткия период за навигация.
    През деня плавателните съдове от кервана спираха край населените места. Ние търгувахме, водехме преговори за установяване на постоянни икономически връзки. Придвижвахме се, по правило, през нощта. Ако не позволяваха метеорологичните условия, при неподходящо време, приставахме край някой неголям населен пункт и устройвахме вечеринки за местната младеж. Такива прояви там са рядкост. Клубовете и културните домове поовехтяха в последно време. Културни мероприятия почти не се провеждат.
    Понякога по цяло денонощие път не се срещаше дори малък населен пункт. Само тайга и единствената на много километри транспортна артерия- реката. Тогава все още не знаех, че на един от тези километри ме очаква среща, която ще промени целият ми живот.
    Веднъж разпоредих щабният кораб да пристане на брега край малко селце, само от няколко къщички, на десетки километри от големите населени места. Планирах престой за три часа, за да може екипажът на кораба да походи по земя, местните жители да се сдобият със стока от нас, а ние да вземем от тях, по- евтино, диворасли и риба. По време на престоя, към мен като ръководител, се обърнаха с доста странна молба двама местни старци. Единият беше по-възрастен, другият- по-млад; по-възрастният мълча през цялото време. Говореше по-младият. Той ме убеждаваше да им дам петдесетина човека (в екипажа бяха всичко шестдесет и пет), които те искаха да отведат в тайгата, на двадесет и пет километра от корабната стоянка, за да отсекат, както се изразиха, Звънящ кедър. Кедърът, пак по неговите думи, висок четиридесет метра, предлагаха да се насече на части, които да се донесат до кораба на ръце. Трябвало да вземем непременно всичко. Всяка част трябвало да се нареже на по-малки късчета, всеки да вземе по едно за себе си, а останалите да се раздадат на близки, познати, на всеки, който би пожелал да ги приеме като дар. Старецът говореше, че този кедър бил необикновен. Късчето от него трябвало да се носи на връвчица на гърдите. При това, трябвало да се сложи, стоейки с боси крака на трева, притискайки го с лявата ръка към гърдите. След минута се чувствала приятна, излъчваща се от кедъра топлина, след това по тялото пробягвала лека тръпка. От време на време, при желание, трябвало да се шлифова с крайчеца на пръстите онази страна на кедъра, която не докосва тялото, а с големите пръсти на ръката да се придържа обратната му страна. След три месеца, човекът притежаващ късче от Звънящият кедър, щял да забележи значително подобрение на самочувствието, щял да се излекува от много заболявания.
    -Даже и от СПИН? - попитах аз, като му разказах накратко за тази болест, това което знаех от пресата.
    Той отговори уверено:
    -От всички болести!
    Но това според него била лека задача. Главното било, че човек притежаващ това късче, щял да стане по-добър, по-успяващ и по-талантлив.
    Знаех малко за лечебните свойства на кедъра, но че би могъл да влияе на чувствата и способностите - това ми се струваше тогава съвсем неправдоподобно. Започнах да обяснявам на старците, че на “Голямата земя”, за да се харесат, жените носят ювелирни изделия от злато и сребро.
    - Носят, защото не знаят, - последва отговор. - Златото е прах в сравнение с едно само късче от този кедър.
    Без да споря, от уважение към старостта им, аз казах:
    - Може би... Ако велик майстор на резбата сътвори с ръката си нещо необикновено красиво.
    Но на това той отговори:
    - Може да се резбова, но е по-добре е всеки сам да си го шлифова, със своите пръсти, когато душата му поиска, тогава кедърът и външно ще бъде красив. - При това, по- младият старец бързо разкопча старичката си куртка и риза и показа това, което беше на гърдите му.
    Видях изпъкнал кръг или овал. Цветовете по него - виолетов, малинов, ръждивочервен- образуваха неразбираем рисунък, жилките на дървото приличаха на ручейчета. Не съм ценител на произведенията на изкуството, просто съм бил в разни картинни галерии. Световните шедьоври не предизвикваха у мен особени емоции, но това, което висеше на гърдите на стареца предизвикваше повече чувства и емоции, отколкото посещението в Третяковската галерия. Попитах:
    - Колко години сте шлифовали вашето късче кедър?
    - Деветдесет и три.- отговори старецът.
    - А на колко сте години?
    - Сто и деветнадесет.
    Тогава не повярвах на отговора. Той изглеждаше на седемдесет и пет. Без да почувства съмнението ми или без да му обръща внимание, старецът, вълнувайки се малко, започна да ме убеждава, че и при другите той ще бъде красив само след три години, после все повече и повече, особено при жените. От тялото на притежателя му ще се излъчва благовоние, несравнимо със сътворените от човека аромати. От старците наистина се излъчваше много приятен мирис, аз го усетих, макар че пуша, и сигурно, както при всички пушачи, обонянието ми е притъпено. Отбелязвах в речта му изрази, мисли и изводи, неприсъщи за жителите на отдалечените дълбини на Севера. Някои от тях помня и досега, дори с интонациите. Старецът говореше:
    - Бог е създал кедъра за да събира енергията на Космоса. От човек, в състояние на любов, излиза излъчване. За част от секундата, отразено от най-близките планети, то отново достига Земята и дава живот на всичко живо. Слънцето е една от планетите, отразяваща непълния спектър на това излъчване.
    - От човека към Космоса отива само светлото излъчване, и от Космоса към Земята се връща само благодатно излъчване. От човек изпитващ злобни чувства излиза тъмно излъчване, то не може да се издигне нагоре и попада в дълбините на Земята. Отразено от недрата й то се връща на повърхността във вид на вулканични изригвания, земетресения, войни. Най- голямото постижение на отразеното черно излъчване е непосредственото му влияние върху човека, усилването на злобните чувства в него. Кедърът живее петстотин и петдесет години. С милионите си листенца - иглички, и ден и нощ той улавя и трупа в себе си светлата енергия, целият й спектър. За времето на живот на кедъра, над него преминават всички тела, които я отразяват. Дори и в най-малкото късче кедър енергията е повече отколкото във всички ръкотворни енергийни съоръжения на Земята взети заедно. Кедърът приема чрез Космоса излъчената от човека енергия, пази я и я отдава, когато тя не достига в Космоса, а значи и в човека и във всичко живо и растящо на Земята. Срещат се много рядко кедри, които натрупват, но не отдават обратно събраната енергия. След петстотин години живот те започват да звънят. Така те говорят и дават знак да бъдат взети за да се използва натрупаната им енергия на Земята. Такъв кедър звъни три години, ако не бъде докоснат от живи хора. След три години, лишен от възможността да отдаде натрупаното чрез Космоса непосредствено на човека, той губи енергията. Тогава започва да я изгаря в себе си. Мъчителен е процесът на изгарянето- умирането продължава двадесет и седем години. Наскоро ние открихме един такъв кедър. Определихме,че той звъни вече две години, остава още една. Трябва да бъде отсечен и да се раздаде на много хора.
    Старецът говори дълго, гласът му звучеше ту със спокойна увереност, ту много развълнувано, и когато се вълнуваше започваше бързо, сякаш свиреше на инструмент, да шлифова с краищата на пръстите си своето късче кедър.
    Беше хладно, от реката духаше вятър, но старичката му куртка и риза оставаха разкопчани.
    От кораба на брега слезе сътрудничката на фирмата Лидия Петровна. Тя каза, че всички са се събрали, готови за отплаване и чакат да завърша разговора. Сбогувах се със старците и се качих на борда. Да изпълня молбата им не можах: задържането на кораба за три денонощия би се превърнало в голяма загуба. Всичко казано от старците тогава сметнах за излишно суеверие или за някоя от местните легенди.
    На другия ден по време на плаването видях, че Лидия Петровна прехвърля късче кедър на гърдите си. После ми разказа, че когато съм се качил на кораба тя се забавила малко. Видяла, как старецът, който разговаря с мен, объркано гледа ту след мен, докато си отивам, ту своя по-стар другар и говори развълнувано:
    - Как така... Съвсем не умея да говоря на техния език...Не можах да ги убедя. Не можах! Не се получи! Нищо не се получи!
    По-възрастният му казал:
    - Не беше убедителен, синко. Те не осъзнаха.
    - Вече се качвах по трапа,- продължи Лидия Петровна,- когато старецът, който разговаря с теб, внезапно изтича към мен, извади от джоба си връвчица, на която беше вързано това късче кедрово дърво, надяна го на шията ми, притисна го с моята и неговата длан към гърдите. Почувствах даже тръпка по тялото. Когато си отивах, той говореше след мен:”Щастлив път. Бъдете щастливи. Елате другата година. Всичко хубаво, ние ще ви чакаме. Щастлив път.”
    Когато корабът се отдели от брега, той помаха с ръка, после изведнъж седна на тревата.
    Погледнах ги през бинокъла. Старецът седеше на тревата, раменете му потреперваха...По-възрастният, наведен, го милваше по главата.
   
    ***********

    След завръщането на кораба в Новосибирск почувствах остри болки. Определиха ми диагноза- язва на дванадесетопръстника и остеохондроза на гръдната област на гръбнака. В тишината на болничната стая бях отделен от ежедневната суета. Стаята “лукс” за сам човек даваше възможност спокойно да се анализират резултатите от четиримесечната експедиция, да се състави бъдещ бизнес-план. Но паметта ми някак отдалечаване всички събития и изкарваше на преден план старците и казаното от тях. По моя молба в болницата се доставяше всевъзможна литература за кедъра. Като съпоставях прочетеното, все повече и повече се поразявах и започвах да вярвам в казаното от старците. Имаше все пак някаква истина в думите им, а може би истина беше всичко. В книгите по народна медицина много се говори за лечебните свойства на кедъра. Всичко, от листата-иглички до кората притежава високоефективни лечебни свойства. Дървесината на кедъра има красив вид и е използвана от майсторите-дърворезбари, от нея изработват мебели, резонансни дъски за музикални инструменти. Иглолистната маса на кедъра има висока фитонцидност, способност да обеззаразява въздуха, а дървесината му има характерен, много приятен балсамов аромат. Сложен в дома, малък къс от кедрово дърво пропъжда молците.
    В научно-популярната литература още се казва, че качествените показатели на кедъра, растящ в северните райони са значително по-високи, отколкото в южните.
    Още през 1792 г. академик П.С.Палас пише, че плодовете на сибирския кедър възстановяват мъжката сила и възвръщат на човека младостта, значително увеличават устойчивостта на организма срещу редица заболявания.
    Съществуват и редица исторически феномени, пряко или косвено свързани с кедъра.
    Ето един от тях.
    Полуграмотният мужик Григорий Распутин от затънтено сибирско село, край, където расте сибирски кедър, попаднал в Москва на петдесетгодишна възраст през 1907г., поразил с предсказанията си императорското семейство, в което бил приет, и преспал с голям брой знатни дами. Когато го убивали, били поразени от това, че макар вече на решето от куршумите, той продължавал да живее. А работата е в това, че той е израснал в кедров край с кедрови орехи.
    Ето как журналисти от това време описвали неговата издръжливост: ”На петдесет години той можел да започне оргия по обед и да продължи гуляя до четири часа през нощта; от блудството и пиянството влизал направо в църквата за утринната служба, където оставал в молитви до осем сутринта; после в къщи, след чая, Гришка, като че ли нищо не е било, приемал до два часа посетители, после събирал дами и отивал с тях в банята, а от банята- в извънградски ресторант, където повтарял предната нощ- никой нормален човек не би могъл да понесе подобен режим.”
    Днешният многократен световен и олимпийски шампион по борба Александър Карелин, така и останал непобедим , също е сибиряк и също от местата, където расте сибирски кедър. И досега атлетът постоянно яде кедрови орехи. Случайно ли е това?
    Привеждам само фактите, които могат да се открият в научно-популярната литература или могат да бъдат потвърдени от свидетели. Един от тези свидетели е Лидия Петровна, получила от старците късче от Звънящия кедър. Жена на тридесет и шест години, омъжена, майка на две деца. Сътрудниците на фирмата контактуващи с нея, забелязаха извършващите се промени. Тя стана по-доброжелателна и усмихната. Съпругът на Лидия Петровна, с когото се познавам, разказва, че сега в семейството им има повече взаимно разбиране, и отбелязва, че жена му сякаш се е подмладила и събужда у него повече чувства, уважение, дори любов.
    Но многобройните факти и доказателства бледнеят пред най-главното, с което и вие можете да се запознаете, и след което, у мен не остана и сянка от съмнение- Библията. В Стария Завет, в третата книга на Мойсей (Левит 14,4) Бог учи как да се лекуват хората и да се обеззаразяват жилищата с помощта на кедъра.
    Когато съпоставих събраните от различни източници факти и сведения се обрисува такава картина, пред която помръкват известните ни чудеса на света. Великите тайни, тревожещи човешките умове, започнаха да изглеждат незначителни в сравнение с тайнството на Звънящия кедър.
    Вече не можех да се съмнявам в съществуването му. Научно-популярната и древноведическата литература разсеяха съмненията ми.
    За кедъра се споменава четиридесет и два пъти в Библията, още в Стария Завет. Старозаветният Мойсей, дал на човечеството каменните скрижали, вероятно е знаел за него много повече, отколкото е написано в Стария Завет.
    Ние сме свикнали с това, че в природата съществуват различни растения способни да лекуват човешкия недъг. Лечебните свойства на кедъра са потвърдени от научно-популярната литература, от такива сериозни, авторитетни изследователи като академик Палас, а всичко съвпада и с казаното в Стария Завет.
    А сега, внимание!
    Старият Завет, посочвайки кедъра, и само кедъра, не споменава за другите дървета. Не говори ли той за това, че кедърът е най-силен от всичко, което съществува в природата? Какво е това? Лекарствен комплекс?
    Но това още не е всичко. За нещо неизмеримо по- загадъчно става дума в следния сюжет от Стария завет:
    Цар Соломон построил храм от кедрово дърво. За да достави кедър от Ливан, Соломон дал на Хирам двайсет кори пшеница за изхранване на дома му и двайсет кори маслиново масло; толкова Соломон давал на Хирам всяка година( 3-а Царства 5,6-11). Наистина срещу това му била направена още една услуга. По молба на цар Соломон му били дадени хора “... умеещи да секат дървета”(3-а Царства 5-6).
    Какви са били тези хора? Какво са знаели?
    Чувал съм, че и сега в далечни краища има старци, които някак избират дървета за строителство. Но тогава, преди повече от две хиляди години, всички са можели да знаят това. И все пак са били нужни някакви особени хора. Храмът бил построен. В него започнала служба и ...
    “... и не могли свещениците да отслужат поради облак...”(3-а Царства 7,8-10)
    Що за облак? Как и откъде е влязъл в храма? Какво представлява? Енергия? Дух? Що за явление е било това и каква е взаимозависимостта му с кедъра?
    Старците говореха за Звънящия кедър, че натрупвал в себе си някаква енергия.
    Каква? Кой кедър е по-силен: ливанския или сибирския? Академик Палас казва че лечебните свойства нарастват с приближаването към границата на гористата тундра. Значи по-силен е сибирският. В Библията се казва: “по плодовете съдете”. Значи пак сибирският!
    Нима никой не е обръщал внимание на всичко това? Старозаветната Библия, науката от миналия век и съвременната, са единни в мненията си за кедъра.
    И Елена Ивановна Рьорих в своята книга “Живата етика” казва: ”...В ритуалите за посвещаване на царете на древния Хорасан се появява чаша с кедрова смола. У друидите също чашата с кедрова смола се наричала чаша на живота. Едва по-късно тя била заменена с кръв- при загубата на съзнанието за духа. Огънят на Зороастър възникнал от изгарянето на смола в чаша...”
    Какво ли е достигнало и се е запазило до наши дни от всички знания на предците ни? Нима нищо? Какво знаят за това старците?
    И внезапно в паметта ми изплува случка отпреди години, от която днес тръпки ме побиха. Тогава не й придадох някакво значение, но сега...
    В началото на перестройката, като на председател на Асоциацията на сибирските предприемачи, ми позвъниха от Новосибирския обиспълком (тогава у нас все още имаше испълкоми и обкоми на партията)и ме помолиха да присъствам на среща с крупен западен бизнесмен. Той имаше препоръчително писмо от тогавашното правителство. На срещата присъстваха само няколко предприемачи и работници от апарата на обиспълкома.
    Западният бизнесмен външно изглеждаше “остър” и необичаен човек от източен тип. На главата му имаше чалма, пръстите му бяха украсени със скъпи пръстени.
    Говорихме, както обикновено, за възможностите за сътрудничество в различни области. Между другото той каза: “Ние бихме могли да изкупуваме от вас кедров орех”. При тези думи някак се напрегна, острите му очи забягаха, изучавайки реакцията на присъстващите предприемачи. Това го запомних добре, защото още тогава ми стана чудно - защо той толкова се промени?
    След срещата към мен се приближи придружаващата го преводачка- московчанка. Каза, че искала да поговори с мен.
    Бизнесменът поверително предал, че ако аз организирам доставката на кедров орех и то непременно пресен, покрай официалната цена ще имам приличен личен процент.
    Орехът трябваше да се доставя в Турция. Там те правят някакво масло. Обещах да помисля.
    Сам реших да разузная що за масло е това. И изясних следното.
    На лондонската борса, която е еталон за световните цени, маслото от кедров орех струва до петстотин долара за килограм. Доставката ни предлагаха да правим примерно за около два-три долара за килограм.
    Позвъних във Варшава на мой познат предприемач, помолих го да научи, има ли възможност да се излезе направо на потребителския пазар на този продукт, както и технологията на получаването му.
    След месец той ми отговори: излизането е невъзможно. Да получа технологията не успях. И, въобще, в тези въпроси са задействани такива сили на Запад, че по-добре изобщо да не се докосваш и да забравиш.
    Тогава се обърнах към моя добър познат К.Ракунов, научен сътрудник в Новосибирския институт на потребителските кооперации. Купих орех. Финансирах работата. И в лабораторните условия на института бяха произведени сто килограма масло от кедров орех. Наех и хора, които откриха в архивни документи следното.
    През дореволюционния период и още известно време след революцията в Сибир е съществувала организация “Сибирски кооператив”. Хората от тази организация търгували с масло, в това число и с кедрово. Техни представителства имало в Харбин, Лондон, Ню Йорк. Имали големи пари в западни банки. След революцията организацията се разпаднала, много от членовете и емигрирали.
    Членът на болшевишкото правителство Красин се срещал с ръководителя на организацията, предлагал му да се върне в Русия. Но главата на “Сибирския кооператив” отговорил, че повече ще помогне на Русия извън нейните предели.
    В архивните документи се казва още, че кедровото масло се правело с помощта на дървени преси (само дървени) в много сибирски села в тайгата. Качествените му свойства зависели от времето на събиране и преработка на ореха. Не ни се удаде да установим кое е това време нито от архивните документи, нито в института. Тайната е изгубена. Свойствата на маслото по лечебност нямат аналози. Но дали не е била предадена тайната на приготвянето на маслото от някой от емигриралите на запад? Как да се обясни, че най-лековитият кедров орех расте в Сибир, а устройството, произвеждащо маслото се намира в Турция?
    За какви сили на Запад говореше предприемачът от Варшава? Защо не трябва да се засяга този въпрос? Не “отмъкват” ли тези сили лечебният продукт с необикновени свойства от руската сибирска тайга? Защо, при такова богатство с най-ефективни свойства, потвърдени от векове и хилядолетия, ние купуваме за милиони, а може и милиарди долари западни лекарства и се тъпчем с тях като малоумни? Защо губим известните на съвсем близките ни предци знания, предци, които са живели в нашия век?
    Какво да кажем за Библията, описваща ситуация с повече от хилядолетна давност? Какви незнайни сили така старателно се опитват да изтрият от паметта ни знанията на предците ни? На всичко отгоре и, не се пъхай, където не ти е работа! Стараят се да изтрият...И успяват! Някаква злоба ме обхвана. Е, мисля, така да бъде, все е нещо, ще намеря и още.
    Реших да повторя експедицията по Об на Север, като използвам само щабния кораб “Патрис Ломумба”. Натоварих в трюмовете различни стоки. Киносалона приспособих за магазин. Наложи се да набера нови хора за работа. От своята фирма не взех. И тъй финансовите ми дела се влошиха докато се отвличах. Две седмици след излизането от Новосибирск охраната ми доложи, че разговорите за Звънящия кедър са били подслушани. Според охраната сред наетите имало меко казано “странни хора”. Започнах да викам при себе си някои хора от екипажа и да говоря с тях за предстоящия поход в тайгата. Едни се съгласяваха да тръгнат дори без заплащане. Други искаха големи суми за операцията, защото не е била предвидена при постъпването им на работа, пък и едно е да си в комфортните условия на кораба, друга работа е - да вървиш двадесет и пет километра в тайгата и да влачиш товар със себе си. По това време средствата ми вече бяха оскъдни. Не планирах да продавам кедъра. Нали старците казваха, че трябва да се раздаде. А и смятах за основно не самият кедър, а тайната на получаването на кедровото масло. И изобщо интересно ми беше да получа различна информация свързана с него.
    Постепенно с помощта на охраната се убедих, че се опитват да ме следят, особено когато слизам сам на брега. Но не беше ясно с каква цел. Кой стоеше зад следящите? Мислих, мислих, какво да направя, и реших: за да не сбъркам, трябва изобщо всички наведнъж да надхитря.
   
    Анастасия

    Без да обяснявам никому нищо се разпоредих корабът да спре недалече от онова място, където през миналата година стана срещата със старците. Сам на малък катер се добрах до селото. Заповядах на капитана на кораба да продължи по търговския маршрут.
    Надявах се с помощта на местните жители да издиря онези старци, да видя с очите си Звънящия кедър, да обсъдя начина за доставянето му на кораба. Завързах катера за камък и исках да се отправя към една от близките къщички, но видях стояща на склона жена и тръгнах към нея. Жената беше облечена със овехтяла ватенка и дълга пола, обута беше с дълбоки гумени галоши, с каквито ходят много жители на отдалечения север през есента и пролетта. На главата й -кърпа, завързана така, че изцяло закриваше челото и шията. Трудно беше да се определи на колко е години. Поздравих и разказах за двамата старци, с които се срещнах през миналата година.
    -С теб, Владимир, миналата година разговаряха моите дядо и прадядо, - отговори жената.
    Учудих се: гласът й беше млад, дикцията много ясна, заговори направо на “ти” и името ми каза. Не можех да си спомня имената на старците и въобще дали се запознахме. Помислих: сигурно сме се запознали, щом тя ме нарича по име. Реших също да мина на “ти” и попитах:
    -А ти как се казваш?
    -Анастасия,- отговори жената и протегна ръка с дланта надолу като за целувка.
    Досмеша ме от този жест на селската жена с ватенка и галоши, стояща на пустия бряг и стараеща се да се държи като светска дама. Стиснах й ръката. Не я целунах, разбира се. Анастасия смутено се усмихна и предложи да тръгна с нея в тайгата, натам, където живее тяхното семейство.
    -Само че трябва да се върви двадесет и пет километра. Това не те ли смущава?
    -Далечко е, разбира се. А Звънящия кедър можеш ли да ми покажеш?
    -Мога.
    -Знаеш ли всичко за него, ще ми разкажеш ли?
    -Ще ти разкажа това, което зная.
    -Тогава да тръгваме.
    По пътя Анастасия разказваше, че тяхното семейство от поколения живее в кедровата гора, по думите на нейните предци, в продължение на хилядолетия. С хората от нашето цивилизовано общество много рядко встъпват в непосредствен контакт. Тези контакти не стават в мястото, което обитават, а когато отидат в селищата като ловци или уж като жители от друго населено място. Самата Анастасия била в два града: Томск и Москва. Все за по един ден. Даже не е нощувала. Искало й се да погледне, дали не греши в представите си за начина на живот на хората от градовете. Дрехи и пари за пътуването спечелила с продажба на горски плодове и сушени гъби. Паспорт й дала някаква местна селска жена.
    Идеята на дядо си и прадядо си да се раздаде лечебният кедър Анастасия не одобри. На въпроса: “Защо?”- тя отговори, че късчетата ще попаднат както при добри, така и сред лоши хора и, по-скоро повечето ще бъдат завладени от отрицателни индивиди, и в крайна сметка ще донесат повече вреда отколкото полза. Главното, по нейно мнение, е да се помага на добрите хора, водещи обществото към светлината, а не в задънена улица. Ако помагаш на всички, дисбалансът на доброто и злото ще остане същият, или ще се влоши.
    След срещата със старците аз прегледах научно-популярната литература, редица исторически и научни трудове, в които се говореше за необикновените свойства на кедъра. Сега се стараех да вникна в това, което говореше Анастасия за начина на живот на хората от кедровата гора и размишлявах, на какво ми прилича това?
    Сравнявах ги със семейство Ликови, известно на мнозина от публикациите на В.Пескова, също дълги години живяла в тайгата. За това много се писа в “Комсомолска правда” под заглавие “Задънена улица в тайгата”. В мен се беше създало впечатление за Ликови, като за хора, не лошо познаващи природата, но “тъмни” в смисъл на познание и разбиране на съвременния цивилизован живот. Тук случаят беше друг. Анастасия правеше впечатление на човек, прекрасно ориентиращ се в нашия живот, и в още нещо, не съвсем ясно за мен. Тя свободно разсъждаваше за нашия градски живот, познаваше го.
    Ние изминахме, потъвайки в гората, около пет километра, когато тя смъкна от себе си ватенката, забрадката, дългата пола и ги сложи в хралупата на едно дърво, оставайки по късичка, лека рокличка. Бях поразен от видяното. Ако вярвах в чудеса, щях да отнеса случилото се към превъплъщенията. Пред мен стоеше много млада жена с дълги златисти коси и най-великолепна фигура. Нейната красота беше необикновена. Трудно ми беше да си представя коя от победителките в най-престижните конкурси по красота би могла да й съперничи по външен вид и, както се оказа после, и по интелект. Всичко в нея беше привличащо и пленително.
    -Ти, сигурно, се измори? - попита тя. Искаш ли да си починеш?
    Ние седнахме направо на тревата, и аз можах отблизо да разгледам лицето й: никаква козметика, правилни черти, нежна кожа, съвсем различна от обветрените лица в сибирската дълбина, големи, добри сиво-сини очи и усмихващи се устни. Беше облечена в лека къса рокличка, нещо като нощница, но се създаваше впечатление, че не й е студено, макар да нямаше повече от 12-15 градуса. Реших да хапна. Извадих от чантата си сандвичи, плоска бутилка с коняк, предложих на Анастасия да пийне, но тя отказа. Докато хапвах, Анастасия лежеше на тревата, сякаш отдавайки се на галещите слънчеви лъчи. Те се отразяваха в обърнатите й нагоре длани със златиста светлина. Беше полугола. Тази жена беше прекрасна.
    Гледах и мислех: ”Защо жените във всички времена до краен предел си оголват ту краката, ту гърдите, ту всичко наведнъж, чрез деколтета и мини? Нима не затова, за да предизвикат у околните: Виж, колко съм прелестна, колко открита и достъпна. И какво остава за мъжете: да противостоят на плътската страст, унижавайки жената със своето невнимание, или да й показват знаци на внимание и да нарушат с това, законът даден от Бог?”
    Попитах я, не се ли страхува да бъде сама в гората.
    -Тук няма от какво да се боя,- отговори Анастасия.
    -Интересно, как ли би се защитила, ако срещнеш двама-трима мъже, геолози или ловци?
    Тя не отговори, само се усмихна. Помислих си: по какъв начин тази млада красавица, необикновено съблазнителна, може от нищо и от никого да не се бои? За това, което се случи после и досега ми е неудобно. Прегърнах я през раменете и я привлякох към себе си. Тя не се съпротивляваше силно, макар в гъвкавото й тяло да се усещаше немалка сила. Обаче нищо не можах да направя с нея. Последното, което помня, преди да загубя съзнание, бяха думите произнесени от нея: ”Не бива, успокой се”. И още, преди това помня, че внезапно ме обхвана страх с невероятна сила. Страх незнайно от какво, както става в детството, когато си в къщи сам и се страхуваш от нещо. Когато се свестих тя стоеше пред мен на колене. Едната й ръка лежеше на гърдите ми, а с другата махаше на някого нагоре и встрани. Тя се усмихваше, но не на мен, а на нещо или някой, който невидимо ни обкръжаваше, показвайки, че нищо лошо не се е случило с нея. Анастасия ме погледна в очите.
    -Успокой се, вече всичко мина.
    -Какво беше това?
    -Невъзприемане от хармонията на твоето отношение към мен. На възникналото в теб желание. Ти и сам по- късно ще го разбереш.
    -Каква хармония? Та ти сама започна да се съпротивляваш.
    -И аз също не възприех. Беше ми неприятно.
    Седнах и преместих към себе си чантата.
    -Ама че работа.”Не възприех.Неприятно...” Ами че вие,жените, само това правите, съблазнявате. Краката си оголвате, гърдите си показвате, на токчета ходите, Неудобно ви е, а ходите, въртите си всичките прелести, а щом нещо...”Ах, не бива, аз не съм такава”. А за какво тогава се въртите? Лицемерки. Ти за какво си свали горната дреха? Никак не е горещо. После се излегна, замълча, че се и усмихваше така...
    -В дрехи ми е неудобно. Обличам ги когато излизам от гората, при хората. За да изглеждам като всички. Под слънцето легнах да си почина, и да не ти преча, докато ядеш.
    -Да не ми пречела...Ама попречи.
    -Разбира се, на всяка жена й се иска, мъжете да й обръщат внимание, но не само на краката и гърдите й. Иска й се, да не се размине с онзи единственият, който ще може да види повече.
    -Но оттук никой не мина! И какво ли повече да се гледа, ако на преден план крака стърчат? Какви сте такива жените, нелогични.
    -Да, за съжаление така се получава...Може би ще тръгваме Владимир? Свърши ли да ядеш? Почина ли си?
    Мярна ми се мисълта, струва ли си да продължавам с такава философка? Но казах:
    -Добре, да вървим.
   
    Звяр или човек?

    Продължихме пътя си към дома на Анастасия. Дрехите си, тя така и остави в хралупата на дървото. Галошите също. Остана си с леката къса рокличка. Взе моята чанта, като ми предложи да ми помогне да я нося. Боса, с необикновено лека и грациозна походка тя вървеше пред мен, леко размахвайки чантата.
    През цялото време разговаряхме. С нея беше интересно да се говори на всякаква тема. Понякога Анастасия се въртеше по време на вървенето. Обръщаше се към мен и правеше няколко стъпки с гърба напред, увлечена от разговора и без да гледа под краката си. Неясно как, тя нито веднъж не се спъна, не убоде босите си крака на суха съчка или клонка. Вървейки, понякога докосваше или бързо погалваше ту листче, ту клонче от храст. Навеждаше се, откъсваше някаква тревичка и я изяждаше.
    “Направо като зверче”,- помислих аз.
    Когато се срещаха горски плодове, тя ги подаваше на мен, и аз също ядях вървейки. Тялото й не се отличаваше с някаква особена мускулатура. Въобще тя беше със средно телосложение. Нито слаба, нито дебела. Охранено, гъвкаво, много красиво тяло. Но според мен в нея имаше доста сила и не лоша реакция.
    Когато се спънах, протягайки напред ръце, тя мълниеносно се обърна, изпъна свободната си от чантата ръка, и аз паднах с гърди на дланта й с разперени пръсти, без да докосна с моите ръце земята. При това тя продължи нещо да говори. Когато се изправих с помощта на ръката й , ние си продължихме пътя, сякаш нищо не се беше случило. И си помислих, не знам защо, за газовия пистолет, който беше в чантата ми.
    Разговаряйки бяхме изминали доста път, когато изведнъж Анастасия спря, постави под едно дърво чантата ми и радостно съобщи:
    -Ето ни у дома.
    Огледах се. Неголяма хубава полянка, цветя сред величествени кедрови дървета, но абсолютно никакви постройки. Даже колиба не видях.
    -А къде е къщата? Как се спи, ако трябва да се криеш от дъжд?
    -Това е моят дом. Тук има всичко.
    Смътно чувство на тревога започна да ме завладява.
    -Къде е това всичко? Дай поне чайник, вода да кипнем на огъня, брадва.
    -Чайник и брадва няма...Огън по-добре да не се пали...
    -Какво приказваш? Чайник даже нямала! А на мен ми свърши водата в бутилката. Ти нали видя, когато ядях. И бутилката изхвърлих. Сега само две глътки коняк останаха. До реката или до селото има ден ходене, а аз и така съм изморен, жаден съм. Откъде вземаш вода? От какво пиеш?
    Като видя вълнението ми, Анастасия се притесни, хвана ме за ръката и ме повлече през полянката в гората, говорейки по пътя:
    -Само не се безпокой Владимир! Моля те не се разстройвай, Всичко ще направя. Ще си починеш. Ще се наспиш. Няма да ти бъде студено. Искаш да пиеш? Сега ще те напоя.
    Само на десет-петнадесет метра от полянката зад храстите, пред нас се откри езерце. Анастасия бързо напълни в шепите си вода и я поднесе към лицето ми.
    -Ето вода. Пийни си, моля те.
    -Ти какво, оглупя ли? Как може да се пие сурова вода от някаква горска локва? Ти не видя ли, аз пиех “Боржоми”. На кораба, даже за миенето, прекарвахме речната вода през филтър, хлорирахме, озонирахме.
    -Това не е локва. Тук има чиста, жива вода. Не убита наполовина, както у вас. Тя може да се пие. Гледай.- Тя поднесе дланите към лицето си и изпи водата от тях.
    От мен се изтръгна:
    -Анастасия, ти си звяр.
    -Защо пък звяр? Защото постелята ми не е като твоята? Няма машини? Приспособления всякакви?
    -Защото живееш, като звяр в гората, нищо нямаш и, изглежда това ти харесва.
    -Да, харесва ми да живея тук.
    -Ето виждаш ли, сама го потвърди.
    -Смяташ ли, че характерната отлика на човека, от всичко друго живеещо на Земята, е наличието на изкуствено създадени предмети?
    -Да. По-точно- цивилизованият бит.
    -Смяташ твоят бит за по-цивилизован? Да, разбира се, че така смяташ. Но аз не съм звяр. Аз съм човек.
   
    Кои са те?

    По-нататък, като прекарах с нея три дни и я наблюдавах, аз разбрах това-онова за нейният начин на живот, но възникнаха някои въпроси за нашия начин на живот.
    Един от тях неотстъпно стои пред мен и сега.
    Ние сме създали огромна система за образование. Въз основа на тази система учим децата си, и един друг: в детската градина, училището, ВУЗ-а, аспирантурата. Тази система ни позволява да изобретяваме, да летим в Космоса. Като я следваме, ние строим съответно и своя бит. Ние се стремим да опознаем Космоса, атома, разните аномални явления. Много обичаме да разсъждаваме за тях и да ги описваме в сензационни статии в пресата, в научни издания. Само едно явление, по някаква причина оставяме все настрани. Сякаш се боим да говорим за него. Боим се, защото то с лекота разчупва нашата система за образование, научните изводи, смее се над реалностите на нашето битие. И ние се стремим да се правим, че такова явление няма. Но то съществува и ще съществува, колкото и да се отвръщаме от него, колкото и да го заобикаляме. Не е ли време да се вгледаме в него по-внимателно и, може би със съвместните усилия на човешките умове, да отговорим на въпроса, защо всички без изключение велики мислители, хората, създали разни религиозни учения, които следва или поне се опитва да следва голямата част от човечеството, преди създаването им са отивали като отшелници в гората?
    Забележете, не в някоя суперакадемия, а именно в гората.
    Защо е ходил старозаветният Мойсей в гората да пише скрижалите? Защо Христос се е уединявал дори от своите ученици? Защо живеещия в Индия, в средата на шести век преди нашата ера, човек на име Сиддхарта Гаутама се уединил за седем години в гората,а после излязъл от там при хората вече с учение, което и до ден днешен, след хилядолетия, разбунва множество човешки умове и се нарича будизъм? А този човек впоследствие нарекли Буда. Защо нашите, и не твърде древни предци, исторически личности като Серафим Саровский или Сергий Радонежки, също са отивали в гората като отшелници и след кратко време са постигали мъдрост с такава дълбочина, че за съвет при тях са ходили и през безпътието мирските царе?
    На местата на тяхното отшелничество са издигани манастири и величествени храмове. Така например, Троицо-Сергиевата Лавра в град Сергиев Посад, Московска област и сега привлича тълпи от хора. А се е започнало от един отшелник.
    Защо? Кой или Какво, е помагал на тези хора да постигнат мъдрост, дал им е знание, приближил ги е до разбирането на същината на битието? Как са живели, какво са правили, за какво са мислели, уединени в гората?
    Тези въпроси започнаха да изникват пред мен известно време след общуването с Анастасия, когато започнах да чета всичко, което можех да намеря за отшелниците. Но отговор не съм намерил и досега. Не знам защо нищо не е написано за това, какво е ставало с тях там.
    Старая се да опиша събитията от тридневното си пребиваване в гората и своите усещания от общуването с Анастасия с надежда, че някой ще може да постигне същината на това явление.
    Засега, от всичко видяно и чуто от мен, е безспорно само едно: хората живеещи като отшелници в гората, в това число и Анастасия, виждат ставащото в нашия живот под друг, различен от нашия, ъгъл.
    Някои нейни разбирания са диаметрално противоположни на общоприетите. Кой е по-близо до истината? Кой ще отсъди това? Моята задача е да изложа видяното и чутото. Да дам с това възможност на другите да намерят отговор.
    Анастасия живее в гората, съвършено сама, тя няма жилище, почти не носи дрехи и не прави никакви запаси от хранителни продукти. Тя е потомък на онези хора, които са живели тук от хилядолетия, и това е сякаш друга цивилизация. Анастасия се е родила тук и представлява неотделима част от Природата. На необикновеното на пръв поглед явление, когато изведнъж ме налегна силен страх при опита си да овладея Анастасия, и на загубата на съзнание, се намери съвършено просто обяснение- човек опитомява котка, куче, слон, тигър,орел..., а тук е опитомено ВСИЧКО наоколо. И това ВСИЧКО не може да позволи, с нея да се случи нещо лошо. Анастасия разказваше, че когато се родила и нямала още годинка, майка й е можела да я остави сама на тревата.
    -И ти не умираше от глад?- попитах аз.
    В отговор тя само щракна с пръсти, и до нея се озова катеричка, която скочи на ръката й. Анастасия приближи муцунката на зверчето към устата си, и катеричката й даде от своята уста ядка от кедров орех. Това не ми се стори фантастично като си спомних, как в Новосибирското академично градче много катерички, привикнали с хората, си изпросват от разхождащите се храна, и даже се сърдят когато не ги черпят.Тук наблюдавах обратния процес.
    Знаем многобройни примери от литературата, пресата, телевизионните предавания, че младенци, случайно попаднали във властта на дивата природа са били отхранвани от вълци. Тук живеят постоянно от поколения и техните отношения с животинския свят са различни от нашите. Попитах я:
    -Защо не ти е студено, като аз съм с яке?
    -Защото, - отговори тя, - организмът на хората, които се увиват с дрехи, крият се от топлината и горещината в укрития, все повече и повече губи способност да се приспособява към измененията на заобикалящата среда. У мен не е загубено това свойство, затова и дрехи не са ми особено нужни.
   
    Горската спалня

    Нямах у себе си никакво снаряжение за да спя в дива гора. Анастасия ме настани в бърлога-землянка. Когато се събудих, имах усещане за блаженство и уют, сякаш лежах във великолепна удобна постеля.
    Бърлогата беше просторна, постлана с дребни пухкави клонки от кедър и суха трева, които запълваха околното пространство с приятен аромат. Протегнах се разперил ръце, усетих с ръката си пухкава кожа и отбелязах, че Анастасия по някакъв начин ловува. Преместих се по-близо до кожата, притискайки се с гръб към топлото, и реших да дремна още.
    Анастасия стоеше на входа на бърлогата и, видяла, че се събуждам, веднага каза:
    -Само, моля те, не се стряскай.
    После плесна с ръце, и “кожата”... С ужас разбрах: това не е била кожа. От бърлогата внимателно започна да се измъква мечка. Като получи одобрително пошляпване от Анастасия, тя си отиде. Оказа се, че тя е сложила до главата ми сънна трева и заставила мечката да лежи до мен за да не ми е студено. Самата тя свита на кълбо, спала на входа отвън.
    -Ама как можа да направиш такова нещо, Анастасия. Той можеше да ме издере или смачка!
    -Това не е той, а тя,- мечката. Тя не би могла да ти стори нищо лошо,- отговори Анастасия, - тя е много послушна. Прави й голямо удоволствие да получава задачи и да ги изпълнява. Тя не мръдна цяла нощ. Тикна носа си в краката ми и замря в блаженство.Само потръпваше малко, когато насън ти размахваше ръце и я удряше по гърба.
   
    Утрото на Анастасия

    Анастасия ляга да спи с настъпването на тъмнината в едно от укритията направени от обитателите на гората, най често в бърлога. Когато е топло може да спи направо на тревата. Първото, което прави като се събуди, - е да се радва бурно на изгряващото слънце, на новите пъпчици, появили се на клонките, на новите кълнове, излезли от земята. Тя ги докосва, гали ги, понякога нещо поправя. После притичва към малките дръвчета, плесва по стволчетата им. От разлюляната корона върху нея се изсипва нещо като прашец или роса. След това тя ляга на тревата и пет минути се протяга и извива. Цялото й тяло се покрива сякаш с влажен крем. Засилва се, скача в малкото езеро, пляска и се гмурка.
    Взаимоотношенията й със заобикалящите я животни, приличат на отношенията на човека с домашните животни. По време на утринните процедури много от тях наблюдават Анастасия. Сами не се приближават, но само да погледне към някого от тях и да го повика с едва забележим жест, щастливецът се откъсва от мястото си и се носи към краката й. Гледах една сутрин, как се забавляваше като играеше с вълчицата сякаш е домашно куче. Анастасия плесна вълчицата по хълбока и стремително побягна. Вълчицата се втурна да я догони и когато почти се изравниха, Анастасия внезапно подскочи и, като се отблъсна от ствола на едно дърво, стремително побягна на другата страна. Вълчицата по инерция се понесе покрай дървото, обърна се и се хвърли да я догонва.
    Анастасия изобщо не мисли по проблема за храната и облеклото. Ходи най-често полугола или гола. Храни се с кедрови орехи, някаква трева, горски плодове и гъби. Гъбите яде само сушени. Сама никога не събира нито гъби, нито орехи, не готви, и запаси даже за зимата не прави. Всичко приготвят живеещите в тези места катерички. В това, че катеричките правят запаси от храна на зимата, няма нищо чудно, тя постъпват така навсякъде по инстинкт. Порази ме друго: намиращите се наблизо катерици, при щракване с пръсти на Анастасия, в надпревара се стремят да скочат на протегнатата й ръка и да й дадат очистени от черупката ядки от орех. А когато Анастасия плесне по коляното на свития си крак, катеричките издават някакъв звук, сякаш призовават, известяват другите, и започват да носят и да складират пред нея на тревата сушени гъби и други припаси. И правят това, както ми се стори, с огромно удоволствие. Помислих си, че ги дресира, но Анастасия каза, че техните действия са инстинктивни, и катерицата-майка сама учи на това катеричетата с примера си.
    -Може би ги е дресирал някой от далечните ми предци,но, по-скоро, това е просто тяхното предназначение. За зимата всяка катерица прави запаси няколко пъти по-големи, отколкото може да изяде сама.
    На въпроса: как не замръзва през зимата без съответното облекло, Анастасия отговори с въпрос: -Нима във вашия свят няма примери за възможностите на човека да понася студа, без да използва облекло?
    И аз си спомних книгата на Порфир Иванов, който е ходил при всякакъв студ по гащета и бос. В книгата също се описваше, как фашистите, желаейки да изпитат издръжливостта на този човек, го обливали с вода при двайсет градусов студ и го карали гол на мотоциклет.
    В детството си , освен млякото на майка си, Анастасия е можела да употребява млякото на различни животни. Те свободно я допускали да суче. От храната тя не прави никакъв култ, никога не сяда специално да яде, а вървейки откъсва или плод, или растителен кълн, и продължава да се занимава с делата си.
    В края на тридневното ми пребиваване, вече не можех да се отнасям към нея, както в началото на срещата ни. След всичко видяно и чуто Анастасия се превърна за мен в някакво същество, но не звяр, защото интелектът й е твърде висок. Понякога ми се струваше, че той е извън границите на разбиране на обикновения човек. Но точно такова отношение много я огорчаваше и разстройваше.
    За разлика от известните ни хора с необикновени способности, които се обвиват с ореол на тайнственост и изключителност, тя през цялото време се стараеше да обясни, да разкрие механизма на своите способности, да докаже, че няма в тях и в нея нищо свръхестествено, че тя е човек, жена, и през цялото време ме молеше да осъзная това. Опитвах се да го осъзная тогава, като се стараех да намеря обяснение на необикновеното.
    У човека от нашата цивилизация, мозъкът работи за това, как със всевъзможни средства да си устрои бита, да се сдобие с храна, да удовлетвори половите си инстинкти. При Анастасия за това изобщо не се губи време. Хора, попаднали в такава ситуация като Ликови, също са били принудени през цялото време да се грижат за прехраната си и за жилището. Природата не им е помагала до такава степен както на Анастасия. Всевъзможни племена, живеещи далеч от цивилизацията, също нямат такъв контакт. Анастасия обяснява тази разлика с това, че техните помисли са недостатъчно чисти. Природата, животинският свят чувстват това.

Създадено: 21/02/2006 • 15:11
Обновено : 07/03/2006 • 16:57
Категория : Владимир Мегре
Страницата е посетена 12787 пъти

 Предпечатен преглед      Версия за печат      Смъкване на статията в формат zip      Изпрати статията на приятел