ДВЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ

    Ние все бързаме нанякъде, все към нещо се стремим. Всеки от нас желае да изживее щастлив живот, да срещне любовта си, да създаде семейство. Но на много ли от нас се удава да постигнат желаното?
    От какво зависи нашето удовлетворение или неудовлетворение от живота, нашият успех или провал? В какво е смисълът на живота на всеки човек и на цялото човечеството изобщо? Какво ни очаква в бъдеще?
    Тези въпроси съществуват отдавна, но никой не им е дал разбираем отговор. А би било добре да знаем в каква страна ни предстои да живеем след пет или десет години? В какъв свят ще живеят нашите деца? Но ние не знаем, да, навярно и не сме много способни да си представим бъдещето си, защото всички ние нанякъде бързаме, но накъде?
    Удивително, но е факт: за пръв път ясна представа за бъдещето на нашата страна аз получих не от учените-аналитици или от политиците, а от отшелницата от тайгата Анастасия. И тя не просто показа картина на прекрасно бъдеще, но и аргументирано доказа, че то е възможно, още за нашето поколение. Фактически тя представи свой проект за развитието на страната.
    Когато вървях из тайгата от полянката, на която живее Анастасия към реката, у мен се появи твърда увереност: нейният проект може много неща да измени в света. Ако се вземе предвид, че всичко моделирано в нейните мисли, след това винаги се въплъщава в реалния живот, то фактически ние вече живеем в страна, бъдещето на която може да бъде само прекрасно. Вървях през тайгата и мислех над думите на отшелницата за прекрасното бъдеще на страната, в която може би ще успее да поживее и нашето поколение. В страна, където няма да има регионални конфликти, бандитизъм и болести, няма да има бедни. И макар че не всички нейни мисли ми бяха понятни, но този път нищо от казаното от Анастасия не ми се искаше да поставям под съмнение. Напротив, искаше ми се да докажа на всички нейната правота.
    Твърдо реших да направя всичко, което е по силите ми за въплъщението на проекта. Външно той изглеждаше съвсем прост: необходимо е всяко семейство да получи хектар земя за пожизнено ползване и да устрои на нея свое родово място, свое късче Родина. Но детайлите на този проект завладяха мислите ми. Те бяха пределно прости и в същото време невероятни.
    Ама че работа! Не учените-агрономи, а отшелницата от тайгата доказа, че при правилно разположение на насажденията върху участъка само след няколко години няма да е необходимо да се наторява земята, нещо повече, даже неплодородната почва ще започне да се подобрява.
    Като основен пример Анастасия използва тайгата. От хилядолетия съществува тайгата, всичко расте в нея, а никой не тори земята в тайгата. Анастасия казва, че всичко растящо на земята се явява материализирана мисъл на Бога, и Той всичко така е устроил, че на човек да не му се налага да се затруднява с проблеми по добиването на храната. Трябва само да се постарае да разбере мисълта на Създателя и да твори прекрасното с Него.
    А и аз мога да приведа свой нагледен пример. На остров Кипър, където ми се случи да отида, почвата е камениста. Но не винаги е била такава. Преди много векове на острова са расли прекрасни кедрови гори, плодни дървета, в многото реки е текла прясна и най-чиста вода, и островът приличал на земен рай. Римските легиони превзели острова, започнали да изсичат кедрите и да строят от тях своите кораби, така изсекли кедровите гори на острова. Сега на по-голямата част от острова има съвсем рядка растителност, трева изгаряща още през пролетта, летните дъждове са станали рядкост и не достига прясната вода. На кипърците им се налага да доставят плодородна почва по море със своите баржи. Ето какво се получава: не е подобрил човекът създаденото, а с варварското си вмешателство го е развалил.
    Анастасия, детайлизирайки своя проект, казваше, че на участъка задължително е нужно да се посади родово дърво и да се погребва починалият човек не в гробище, а на облагороденият от самия него прекрасен участък родова земя. Никакви надгробни паметници не са нужни. Споменът за човека трябва да е живото, а не мъртвото. Спомен за роднините ще бъдат живите творения на човека, тогава ще може и Душата му отново да се въплъти в материя, в земната райска градина. Погребаните в гробище не ще могат да попаднат в рая. Душите им не могат да се въплътят в материя, докато съществуват мислите на родини и приятели за тяхната смърт. Надгробната плоча е паметник на смъртта. Ритуалът на погребението е измислен от тъмните сили и целта му е поне за известно време да се заточи Душата човешка. Никакви страдания и даже скръб нашият Отец не е измислил за своите любими деца. Всички Божествени творения са вечни, самодостатъчни, сами себе си възпроизвеждат. Всичко живеещо на Земята, от външно простата тревичка до човека, представлява само по себе си хармонично единно и вечно цяло.
    И тук аз мисля, че тя е права. Вижте какво се получава, сега учените казват: човешката мисъл е материална, - но ако това е така, то получава се, че роднините на починалия, мислейки за него като за мъртъв, с това го държат в неговото мъртво състояние, мъчат Душата му. Анастасия твърди, че човекът, по-точно човешката Душа, може да живее вечно. Тя може постоянно да се въплъщава в ново тяло, но само при определени условия. Родовото място, устроено по нейния проект, създава такива условия. Аз просто повярвах в това, а да докажат или опровергаят по-квалифицирано твърденията на Анастасия за живота и смъртта, навярно ще могат учените-езотерици.
    “Ох, много опоненти ще имаш”,- казвах аз на Анастасия. А тя в отговор само се смееше:”Всичко сега ще стане много просто, Владимир. Мисълта на човека е способна да материализира, да видоизменя предметите, да предопределя събитията, да строи бъдещето, затова и опонентите, които ще се опитват да докажат тленността на човешката същност, сами себе си ще унищожат, тъй като ще произведат своята кончина със собствените си мисли.
    Успелите да разберат своето предназначение и същността на безкрая, ще заживеят щастливо, превъплъщавайки се вечно, тъй като те със своите мисли ще произведат сами щастливата своя безкрайност.”
    Освен това много ми хареса нейният проект, когато започнах да пресмятам неговата икономическа целесъобразност и се убедих, че всеки човек с помощта на основаното от него родово имение по проекта на Анастасия, може да си осигури безгрижно съществуване, както и за своите деца и внуци. Работата не е само в осигуряването на децата с качествени продукти за хранене и с жилище. Анастасия казваше, че оградата трябва да се направи от живи дървета и четвърт хектар трябва да заеме гората. Това са около триста дървета. След осемдесет- сто години е възможно те да бъдат отсечени. От тези дървета ще се получат около четиристотин кубика дъски, а добре изсушения и обработен дървен материал сега струва, най-малко сто долара за кубичен метър, а общо се получава четиридесет хиляди долара. Разбира се не бива да се изсича цялата гора, може да се вземе необходимата част от дърветата и на тяхно място веднага да се посадят нови. Общата стойност на родовото имение, уредено по проекта на Анастасия, може да се оцени на милион долара и повече, а да го построи може всяко семейство дори със средни доходи. Къщата, като начало може да бъде повече от скромна, главното богатство ще представлява правилно и красиво уредения участък земя. Състоятелните хора и сега плащат много пари на фирми, занимаващи се с дизайн на ландшафта. В Москва има около четиридесет такива предприятия и не стоят без работа. Правилното и красиво подреждане на сто квадратни метра земя около къщата струва хиляда и петстотин долара и нагоре.
    Посаждането на едно иглолистно дърво високо шест метра струва петстотин долара, и който иска да живее в красиво уредено място, плаща тези пари. Плаща защото на родителите не им е дошло на ум да подготвят за своите деца родово имение. А пък за това не е нужно да си богат, а е необходимо само правилно да се подредят приоритетите в главата. Как можем да възпитаваме своите деца, ако сами не разбираме такива прости неща? Права е Анастасия като казва, че възпитанието трябва да започнем от себе си.
    Много ми се прииска и на мен самият да имам свое имение: да взема хектар земя, да построя къща, а най-главното, да посадя наоколо различни растения, да облагородя своето късче Родина така, както го обрисува Анастасия, и да го обкръжават също прекрасно уредени участъци на други хора. И Анастасия със сина ни би могла да се засели там, или да идва на гости, а после внуците, правнуците. Може правнуците да поискат да работят в града, но тогава ще могат да идват в своето родово имение, за да си починат. А веднъж в годината, на празника на цялата Земя, може всички роднини да се събират в къщата. Мен, разбира се, няма да ме има вече по това време, но ще остане направеното от мен имение, растящите в него дървета, градини. Езерце малко ще изкопая, ще завъдя риба. Дърветата ще са посадени по специална планировка, както казваше Анастасия. Нещо ще се хареса на потомците, нещо ще поискат да преправят, но и в единия и в другия случай ще си спомнят за мен.
    Ще бъда погребан в своето имение и ще помоля изобщо да не открояват гроба ми. Нека никой не лицемери над него със скръбен вид. А и въобще, нека няма никаква скръб. Нека няма гроб с плоча, а просто да израсте от тялото ми свежа трева и храсти, а може и плодове някакви, полезни за потомците ми - родственици. Каква полза от надгробните плочи? Само скръб. Нека ме помнят не с тъга, а с радост, като идват в имението направено от мен. Ех, аз там всичко така ще разположа за тях, така ще посадя…
    Мислите ми се преплитаха в някакво радостно предчувствие за нещо грандиозно. Трябва по-бързо да се започне, да се действа, по-бързо да стигна до града, а имам още десет километра само до реката да вървя из тази гора. И тук изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, в паметта ми изплува информацията за горите на Русия, не всички цифри си спомних, ще приведа данните, които веднъж прочетох в статистическа справка.
    “Горите са основния тип растителност в Русия, те заемат 45% от нейната територия. Русия притежава най-големите в света запаси от гори. През 1993г. площта на горският фонд е бил 886,5 милиона хектара, а общият запас дървесина - 80,7 милиарда, което представлява съответно 21,7 и 25,9% от световните запаси. Това, че втората цифра превишава по стойност първата говори за това, че Русия разполага с по-зрели и по-продуктивни гори, от останалата планета като цяло.
    Горите играят огромна роля в газовия баланс на атмосферата и за регулирането на планетния климат на Земята. Общият баланс за горите на Русия, изчислен от Б.Н.Моисеев, съставлява за въглеродния газ 1789064,8 хиляди тона, а за кислорода 1299019,9 хиляди тона. Ежегодно в горите на Русия се депонират 600 милиона тона въглерод. Тези гигантски обеми на миграцията на газовете съществено стабилизират газовият състав и климата на планетата.”
    Ето каква е работата! Някои хора говорят, че на Русия е определена някаква особена мисия, а тя не предстои, а вече се изпълнява.
    Хората от цялата планета, кой в по-голяма степен, кой в по-малка, дишат въздуха на Русия. Кислород дишат, който се произвежда от тази гора, а аз сега просто си вървя из нея. Интересно само кислород ли дава на всички живущи на планетата хора или, може би и още нещо по-важно?
    Сега тайгата из която вървях сам, не предизвикваше у мен, както по-рано, чувство на тревога. Усещането беше такова, както когато вървиш из безопасен парк. Разбира се в тайгата няма паркови пътечки, а пътят понякога преграждаха ту паднали дървета, ту гъсти храсти, но този път те не ме дразнеха.
    Мимоходом аз откъсвах горски плодове и за пръв път с интерес разглеждах колко са различни по външен вид даже еднородните дървета. Как различно е разпределена растителността - няма две еднакви картини.
    За пръв път внимателно гледах тайгата и тя ми се струваше по-добра. Навярно това чувство възникваше от съзнанието, че в тази тайга се е родил и живее на своята полянка моят малък син и Анастасия - жената, от срещата с която се промени целият ми живот.
    В тази безкрайна тайга е малката полянка на Анастасия, която тя не иска задълго да напуска и която не би заменила и за най-шикозния апартамент. Сякаш обикновено празно място е тази полянка: нито къща, нито колиба, нито приспособления необходими за бита, а тя се радва още щом доближи до нея. И у мен, не знам защо, при третото ми посещение на полянката на Анастасия също се появи чувство, подобно на това, когато се връщаш в къщи, след труден път.
    Странни изобщо работи стават в нашия свят. Хилядолетия човешкото общество уж се бори за щастието, за благосъстоянието на всеки човек, а ако помислиш, този същият човек, живеещ в центъра на обществото, в центъра на съвременния цивилизован град, все по-често се оказва беззащитен. Ту в пътно-транспортни произшествия попада, ту го ограбват, болести постоянно се лепят по него, без аптеки вече не може да живее, а заради някаква неудовлетвореност някои свършват живота си със самоубийство. Броят на самоубийствата именно в цивилизованите страни, с висок жизнен стандарт, нараства. По телевизията се изказват майки от различни региони, говорят, че няма с какво да хранят децата си, семейства гладуват.
    Анастасия живее с малко дете в тайгата, сякаш в друга цивилизация. Нищо не иска от нашето общество, нито милиция, нито вътрешни войски са й нужни за охрана. Създава се впечатление, че на тази полянка нито с нея, нито с детето, може да се случи нещо лошо.
    Да, разбира се, ние имаме различни цивилизации, и тя предлага да се вземе най-доброто от двата различни свята. И тогава ще измени начина на живот на много хора на земята, ще се роди ново щастливо човешко общество. Интересно ще бъде това съобщество, - ново, необикновено. Ето например…

ОПИТАЙТЕ ВСЕЛЕНАТА НА ВКУС

    Дълго време не можех да се съглася с това, че Анастасия съвсем спокойно оставя кърмачето само. Ту просто на тревата под някое храстче ще го сложи, ту редом с почиващата си мечка или вълчица. Вече се убедих, че не ще го пипне нито един звяр. Те, напротив, ще го защитават до последно. Само че от кого? Ако обкръжаващите зверове са като бавачки, то от кого да го защитават? Но все пак непривично е, когато кърмачето се оставя само, и аз се опитвах да убедя Анастасия да не прави така, казвах й:
    -Ако зверовете не докосват детето, то това не значи че не може друго нещастие да се случи с него.
    А тя в отговор:
    -Не мога да си представя Владимир, за какво нещастие мислиш.
    -За много неща, които могат да се случат с безпомощните деца. Например ще изпълзи на хълмчето, а после ще се изтъркаля от него, краче или ръчичка ще си изкълчи.
    -Тази височина, която детето само преодолее няма да му причини вреда.
    -Ами ако се наяде с нещо вредно. Той е глупавичък, всичко в устата си пъха, така е лесно и да се отрови, а после стомаха кой ще му промива? Лекари наблизо няма никакви, ти даже клизма нямаш, за да промиеш червата на детето ако нещо се случи.
    Анастасия само се смееше в отговор:
    -За какво му е клизма Владимир? Червата може и по друг начин да се промият и много по-eфективно, отколкото с клизма.
    -Как така?
    -Искаш да опиташ ли? Няма да ти навреди, ей сега ще ти донеса някои тревички…
    -Чакай, не е нужно, разбрах. Искаш да ми дадеш нещо, от което разстройство на стомаха ще получа.
    -Разстройство на стомаха ти отдавна си получил. А тревичката ще изгони всичко непотребно от стомаха ти.
    -Разбрах, при нужда ти ще дадеш на детето трева. Но защо да се докарва работата до такава екзекуция над детето?
    -Ами няма и да се докара дотам. Нищо непотребно нашият син няма да изяде. Децата, особено кърмачетата, привикнали към майчиното мляко, никога нищо друго в голямо количество не ядат. И нашият син може да опита някоя ягодка или тревичка. Ако вредна, горчива се окаже тя, непотребна за него, той сам ще я изплюе. Ако изяде малко и тя почне да дразни стомаха му, той ще я запомни и занапред няма да я яде. Но ще познава цялата земя не по нечии разкази, а на вкус. Нека нашия син опита Вселената на вкус.
    Тя навярно е права, нищо лошо с детето нито веднъж досега не се е случило. Освен това аз забелязах едно интересно обстоятелство: зверовете, обкръжаващи полянката на Анастасия, сами дресират или учат своето потомство на взаимоотношения с човека. По-рано мислех, че с това се занимава самата Анастасия, но после се убедих,че тя не губи от времето си за това.
    Ето какво видях веднъж: ние седяхме на края на полянката на слънчице, Анастасия тъкмо беше накърмила сина ни и той блажено лежеше на ръцете й. Отначало леко подремна или поспа, после с малката си ръчичка започна да пипа косите на Анастасия и да се усмихва. Анастасия гледаше сина ни и също се усмихваше, шепнеше му разни думи с нежен глас.
    Видях, че вълчицата излезе на поляната със своето котило - четири съвсем малки вълчета. Вълчицата вървеше към нас, но на десет метра от нас легна на тревата. Ситнещите след нея вълчета веднага се наредиха до търбуха й. Анастасия видя лежащата вълчица с вълчетата, стана от тревата със сина ни на ръце, доближи се до нея на два метра и с усмивка заразглежда вълчото котило. При това тя ласкаво говореше:
    -О, какви красавци е родила нашата умница. Единият непременно ще стане водач, а това момиченце е съвсем като майка си, радост ще й донесе, достойно ще продължи рода.
    Вълчицата сякаш дремеше, очите й се притваряха, дали от дрямка или от ласкавия глас на Анастасия. Вълчетата оставиха на мира корема на майка си и загледаха Анастасия, а едно от тях, все още неуверено пристъпвайки, се насочи към нея.
    Вълчицата, която уж дремеше, изведнъж скочи, хвана със зъби вълчето и го отхвърли при останалите. Същото се случи и другото вълче, и с третото, и с четвъртото, когато се опитаха да се доближат до Анастасия. Глупавичките вълчета продължаваха опитите си, но вълчицата не ги допускаше дотогава, докато не прекратиха своите походи. Две вълчета започнаха да се борят, останалите седнаха мирно и ни гледаха. Детето в ръцете на Анастасия също видя вълчицата с вълчетата, започна да ги наблюдава, после нетърпеливо зарита с крачета и произнесе някакъв призивен звук.
    Анастасия протегна ръка към вълчицата с вълчетата. Две вълчета малко неуверено се насочиха към протегнатата човешка ръка, но този път вълчицата не ги спря, напротив, тя подбутна двете играещи вълчета по посока на протегнатата ръка. И скоро те се озоваха редом с Анастасия. Едното започна да хапе пръста на протегнатата й ръка , второто стъпи с лапки на ръката, другите две припълзяха към крака й. Синът ни се задърпа от ръцете на Анастасия, явно стремейки се към вълчетата, Анастасия го пусна на тревата, и той веднага забравил за всичко, започна да играе с тях! Анастасия се доближи до вълчицата, ласкаво я помилва по гривата и се върна при мен.
    Разбрах, че научената никога самостоятелно да не безпокои Анастасия вълчица, доближава до нея само при определен жест, и сега тя учеше на същото и своето потомство. Вълчицата навярно я е учила нейната майка, и така от поколение в поколение зверовете са предавали правилата на отношения с човека. И трябва да се каже на уважително отношение, тактично. Но кой и как ги е научил на другото - на нападението над човека?
    Изобщо при запознаването с живота на отшелниците от сибирската тайга възникват много въпроси, за които по-рано и да се предположи беше невъзможно. Анастасия не смята да променя начина си на живот на отшелница. Но, стоп! Когато мисля за Анастасия като за отшелница, от думите “отшелник, отшелница” у мен възниква всеки път асоциация за човек изолиран от обществото, от съвременната система за информация, а всъщност какво се получава? Всеки път след като съм бил на гости на нейната полянка аз издавам нова книжка. Нея я обсъждат различни хора, стари и млади, учени и лидери на духовни обединения. Излиза, че не аз й нося информация от нашето информирано за всичко общество, а тя ми дава информация, интересна за обществото.
    Та кой тогава е истинския отшелник? Не сме ли се заплели ние в паяжината на изобилието или, по-вярно, на привидното изобилие от информация, а всъщност сме се уединили, или сме се откъснали от истинския извор на информация. Та ето какво се получава в действителност - забутаната в тайгата полянка на Анастасия е като информационен център, като космодрум към други измерения на битието. И кой съм тогава аз, ние, коя е Анастасия? Впрочем, толкова ли е важно това сега? Главното е в друго - в нейните последни изказвания за възможността да се преобразува към по-добро животът на отделния човек, на страните и човешкото общество като цяло, посредством изменения в условията на бита на отделния човек.
    Невероятна простота: трябва на човека да се даде поне хектар земя, и тя казва, какво трябва да се прави на тази земя и тогава…Невероятно, такава простота…И с човека винаги ще бъде енергията на любовта. Ще има любещи един друг съпрузи. Ще има щастливи деца, ще изчезнат множество болести, ще се прекратят войните и катаклизмите. Човекът ще се доближи до Бога.
    Фактически тя предложи да се построят множество, подобни на нейната, полянки край големите градове. При това тя не отрича използването на достиженията на нашата цивилизация: ”Нека и негативното за благо да поработи” - казва тя. И аз повярвах в проекта й. Повярвах в това прекрасното, което трябва да се случи от неговото претворяване в живота ни. И много неща от него ми бяха понятни. Само че трябва още веднъж всичко по ред да се провери, да се обмисли. Трябва да се адаптира нейния проект за всяка местност.
    Завладя ме идеята на Анастасия относно земята и нейното устройство. Искаше ми се по-бързо да се добера до дома, да видя, какво казват за подобните селища учените, има ли в света нещо подобно? Искаше ми се в детайли отначало да проектирам новото селище, а после да започне построяването му със съвместните усилия на желаещите да вземат участие в строителството. Разбира се ,нито аз, нито някой друг сам не би могъл да поеме отговорността еднолично да проектира това прекрасно селище на бъдещето - трябва заедно!.. Трябва заедно да се обсъди информацията и да се проектира своето, като се отчетат грешките на другите.

МЕЧТИТЕ НА АУРОВИЛ

    Първите месеци след завръщането си от Анастасия аз интензивно събирах и изучавах информацията за екологичните селища. Повечето източници разказваха за чуждестранни аналози. Събрах информация по тази тема за 86 селища от 19 страни, такова като Белгия, Канада, Дания, Англия, Франция, Германия, Индия и др. Но тя не ме зарадва особено. Нито в една страна нямаше достатъчно мащабно движение, нямаше достатъчно селища способни да окажат съществено влияние на социалното положение в тези страни. Едно от най-големите и известни селища беше в Индия - това е градът Ауровил. За него ще разкажа по-подробно.
    Ауровил бил основан през 1968 г. от жената на създателя на Интегралната йога Шри Ауробиндо - Мирра Ришар. Предвиждало се е на отпуснатата от индийското правителство земя недалеч от град Пандичери, където от четиридесетте години действал ашрама Шри Ауробиндо - център на привържениците на Интегрална йога, да възникне селище, и да израсне град с петдесет хилядно население.”Ауровил” - в превод “Град на Зората” или “Град на утринната зора” - трябвало да реализира идеята за обединение на хора свързани с общата цел за построяване на хармоничен материален свят, който не е в противоречие с духовния свят. Мирра Ришар, в написания от нея документ казвала:”Ауровил - това е център за духовни и материални изследвания, подготвящи живото въплъщение на действителното човешко единство.”
    Идеята за създаване на град, в който да живеят хора в хармония със света на природата, в хармония между духа и любовта, била одобрена от индийското правителство, лично от Индира Ганди и ЮНЕСКО, получила и подкрепа от индийското правителство и от многочислени спонсори. На церемонията на основаването присъствали представители от 121 страни и 23 индийски щата. Прекрасният град, навярно мечта за мнозинството “духовни” по света започнал да се строи.
    Обаче след смъртта на Мирра Ришар през 1973г. ученикът на Ауробиндо, Сатпрем, се изказал рязко против Ауровил, наричайки го просто “търговско предприятие”. Ашрамът Шри Ауробиндо, контролиращ голямата част от финансите на “предприятието”, претендирал за власт над всичко ставащо в града, но заселниците смятали, че тяхната комуна принадлежи на целия свят и Ашрамът не е техният водач. Започнала остра конфронтация между духовния Ашрам и духовните ауровилци. Тя била не само в духовен план, а все повече и повече преминавала и във физическия. През 1980 г. правителството на Индия било принудено да излезе с решение за изваждането на Ауровил от контрола на обществото Шри Ауробиндо. В селището се появил постоянен полицейски участък Положението с Ауровил допринесло и за общата криза в движението и учението на Шри Ауробиндо.
    В Ауровил сега живеят около 1200 жители вместо 50 000 и повече, както предвиждали организаторите. В района се наброяват, заедно с местните жители от 13 села, всичко 30 000 човека. Може би причината за краха на Ауровилската мечта се крие в следната ситуация: ауровилецът, при наличието на разрешение, има право да си построи къща, но юридически земята, на която се строи къщата, принадлежи и в бъдеще на Ауровил. Земята се придобива със средствата на ауровилеца, но на името на Ауровил. По такъв начин излиза, че пълно доверие се оказва на Ауровил, но на нито един от неговите жители пълно доверие нямало. Всеки жител бил зависим. А с проекта са се занимавали хора, считащи себе си за високодуховни. Очевидно духовността има и обратна страна.
    Днешното положение на Ауровил крайно ме разстрои и огорчи. Съмнения относно проекта на Анастасия не възникнаха, но в главата ми се промъкнаха отрицателни мисли. Щом не се е получило нормално селище в Индия - страната, считаща се едва ли не за лидер в духовното разбиране на човешкото битие, щом не се е получило при финансовата поддръжка от страна на индийското правителство, ЮНЕСКО, спонсори от различни страни, то как може Анастасия сама да предвиди всички “подводни скали”? Е, дори да не е сама, дори и много от читателите, споделящи възгледите й да се опитат да пресметнат, да обмислят, да предвидят, пак може да не се получи, защото никой няма опит.
    Ако някой знаеше крайъгълния камък,около който може да се построи щастливото битие на отделния човек и съобществото в цялост, навярно то вече щеше да е построено някъде. А него го няма! Няма го в нито една страна. Само отрицателен опит има. А къде да се търси положителния?
    “В Русия!”- отговори Анастасия.

ПРЕДВЕСТНИЦИ НА НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

    “Кълновете на новото прекрасно бъдеще са в руските дачници!”- тези думи прозвучаха вътре в мен от само себе си, Анастасия в този момент я нямаше наблизо. В един миг си спомних, с какво възхищение и радост говореше тя за руските дачници още преди четири години. Тя смята, че именно благодарение на дачниците на земята не се е случила планетна катастрофа през 1992г. Така се случи,че именно в Русия е започнало това удивително движение, приласкало част от земята…Аз си спомних как тя говореше за това:
    “…Милиони човешки ръце в любов се докоснаха до земята. Именно ръце, а не механизми. Руснаците докоснали ласкаво земята на своите малки дачни участъци земя. И тя почувства. Земята почувства докосването на всяка човешка ръка поотделно. Земята макар и голяма, е много-много чувствителна. И Земята намери в себе си сили да издържи още”.
    Тогава, преди четири години, аз не приех на сериозно това изказване, но сега, след като се запознах с множеството опити на хора от различни страни по света да създадат духовно-екологични селища, изведнъж разбрах… В Русия, без гръмки изявления, призиви, реклама и помпозност е внедрен в реалността най-широко мащабния проект, имащ значение за цялото човечество. На фона на множеството руски дачни общества, информацията от различни страни на света за създаването на екологични селища изглеждаше просто смешна.
    Съдете сами: Пред мен лежи купчина статии и разни сборници, където сериозно се обсъжда проблема, колко човека трябва да живеят в екоселищата, съветват да не бъдат повече от 150. Голямо значение се придава на органите на управление, на духовното наставничество. А дачните кооперативи в Русия съществуват вече от години и наброяват по 300 семейства, че и повече. Всеки от тях е управляван от един-двама човека, често пенсионери. А и може ли да се нарече управляващ председателя на руския дачен кооператив? Той прилича по-скоро на някакъв регистриращ орган или на управляващ, който изпълнява волята на мнозинството.
    Дачното движение в Русия няма изобщо централизирани органи на управление, а между другото данните на Държавния комитет за статистика още за 1997 г. гласят: 14,7 милиона семейства имат градински и 7,6 милиона - зеленчукови участъци. Заеманата от тях площ земя е 1 милион 821 хиляди хектара. Населението самостоятелно отглежда 90% от картофите, 77% от плодовите култури, 73% от зеленчуците.
    Навярно теоретиците занимаващи се от години с проектите за екоселищата ще се опитат да ми възразят, че дачният кооператив не е екоселище. На което аз искам веднага да отговоря: работата не е в названието, а в същността.
    Преобладаващото множество от дачните кооперативи в Русия съответстват на принципите на екоселищата. Нещо повече, без да правят гръмки изявления за духовно усъвършенстване, за необходимостта от грижливо отношение към природата, дачниците със своя начин на живот не на думи, а на дело показват и своя духовен ръст. От тях са засадени милиони дървета. Благодарение пак на техните усилия на стотици хиляди хектари, смятани за пущинаци и негодни земи, сега цъфтят градини. Слушаме, че сега в Русия населението едва ли не гладува. Стачкуват ту учителите, ту миньорите, а политиците са заети с търсенето на път за извеждане на страната от кризата. Не веднъж през периода на перестройката Русия беше на косъм от мащабен социален взрив. Но той не се случи. А сега да се опитаме мислено да махнем от съвсем неотдавна миналите години от живота ни тези 90% картофи, 77% плодове и 73% зеленчуци. Хайде вместо тези проценти да добавим нивото на нервност на милиони хора. Това задължително ще трябва да направим, ако изключим от миналите години успокояващия хората фактор на дачите, не е необходимо да си психолог, за да видиш как се успокояват дачниците при съприкосновението си със своите лехи. По такъв начин какво бихме получили за 1992, 1994 или 1997 г? Във всяка една от тези години би могъл да се случи колосален социален взрив. До какво може да доведе той претъпканата със смъртоносно оръжие планета?
    Но катастрофата не се случи. Анастасия твърди, че катастрофата от планетен мащаб през 1992г. не се случила само благодарение на руските дачници, и сега запознавайки се с информацията, изясняваща ситуацията, аз й вярвам.
    Сега не е толкова важно в коя умна глава на ръководството на страната е възникнало решението да се даде зелена улица на дачното движение в Русия, тогава още в Съветски съюз. Или, може би, на провидението, по-висше от земното правителство е било угодно да се внедри това именно в Русия? Сега важно е съвсем друго -то съществува! И се явява най-яркото доказателство за съществуването на възможността да се достигне стабилност в човешкото съобщество, може би на тази стабилност, към която са се стремили хилядолетия и не са успели да постигнат много народи на различни континенти.
    Анастасия казва, че дачното движение в Русия представлява най-големия повратен етап в развитието на човешкото съобщество.”Дачниците са предвестници на прекрасното, идващо след тях.” -тя има предвид обрисувания от нея проект на бъдещите селища. И на мен самият ми се прииска да живея в едно от тези прекрасни селища и то да се намира в процъфтяваща страна, и да се нарича тази страна Русия.

ТЪРСЕНЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВА

    Бъдещата Русия…Тази прекрасна страна в която ще имат възможност да живеят щастлив живот мнозина от днешното поколение.
    Бъдещата Русия - това е страната, която ще насочи към щастливия живот човешкото съобщество на планетата. Аз видях прекрасната разцъфтяваща Русия. Тя, Анастасия, ми показа бъдещето на нашата страна. И стана абсолютно маловажно и не значимо това, как тази пламенна и неуниваща отшелница, живееща насред сибирската тайга, може да осъществява пътешествия на други планети, в бъдещето или в миналото. По какъв начин тя с невидими нишки свързва Душите на хората, живеещи в различни страни, в единен вълнуващ порив към творчество. Важно е друго: това, че този порив съществува. И нима има значение, откъде тя има всевъзможна информация и знания за нашия живот, неизмеримо по-важен е резултатът от тези знания - това, че хората в различни градове, докоснали се до нейната информация, засаждат кедрови алеи, че започнаха да произвеждат кедрово масло и все повече песни и стихове се появяват за прекрасното.
    Ето такава работа! Тя мечтае за нещо, аз написвам, и то се сбъдва! Фантастика някаква! Но се въплъщава фантастиката пред очите на всички в реалния живот. Сега мечтае за прекрасна страна. Нима и това ще се сбъдне? Трябва да се сбъдне! Трябва да се помогне някак!
    Пресмятайки и анализирайки казаното и показаното от Анастасия аз все повече се убеждавах в реалността на прекрасното бъдеще и вярвах в него.
    Започвах да вярвам на всички думи на Анастасия, но да допиша и да публикувам главата за бъдещето на Русия не можех. Не влезе тя в предната книга “Сътворение”. И излизането на тази книга се забавяше заради нея. Искаше ми се всичко казано да изглежда достатъчно убедително и реално. За да може не само аз, но и много други хора да повярват и да започнат да действат, да творят прекрасното бъдеще. А да бъда до край убедителен не се получаваше, заради някои изказвания на Анастасия.
    В книгата “Сътворение” аз публикувах твърдението на Анастасия за това, че цялата обкръжаваща ни природа е не нещо друго, а материализираните мисли на Бога. Ако човек може макар и частично да ги разбере, няма да му бъде нужно да хаби много усилия за добиване на храна, за подобряване на земята, тъй като тя сама ще може да възстановява своето плодородие, да не губи сили за борба с разните вредители и плевели. Неговата мисъл ще се освободи от ежедневните битови проблеми, и човекът ще може да се заеме с по-присъщото на неговото съществуване- сътворението на прекрасни светове съвместно с Бог.Искаше ми се на думите й да повярват и много други хора. А как могат хората да й се доверят, ако цялата агротехнология, и не само в нашата страна, не минава без торове?
    Множество заводи в различни страни по света са заети с производството на всевъзможни химикали за почвата. Няколко пъти се обръщах с този въпрос към разни учени-агрономи, и винаги получавах приблизително един и същ снизходителен отговор: ”Райска градина, разбира се, може да се устрои на един хектар земя, но да се работи в тази градина ще е необходимо от сутрин до вечер. Без да се наторява почвата добра реколта няма да се получи. Без обработка с отрови също няма да се мине, защото множеството вредители ще унищожат реколтата.” На приведеният от мен довод на Анастасия, че в тайгата всичко си расте и без помощта на човека, учените заявяваха: ”Да допуснем, че расте. Но ако вярваме на твоята отшелница, то програмата на тайгата е дадена непосредствено от Бог. На човека е необходимо не само растящото в тайгата. Например овощна градина в тайгата няма. Защото градината се нуждае от грижите на човека. Сама тя не може да расте.”
    Няколко пъти посещавах магазини от типа “Всичко за вашата зеленчукова градина”, “Градинар”, “Дачник”, стоях в тези магазини и наблюдавах, колко много хора купуват разни торбички с химикали. Гледах тези хора и мислех, че няма никога да повярват те на това, което казва Анастасия, а значи и да пиша за бъдещето на Русия е безсмислено: няма да повярват те в него.Няма да повярват защото това бъдеще е свързано преди всичко, с ново съзнание, с друго отношение към земята, към обкръжаващото ни. Но няма нито един съвременен човек, който би могъл да потвърди казаното от нея, нито един реален пример, потвърждаващ думите й. В действителност, напротив- всичко й противоречи. И работят заводите, произвеждащи отровни химикали за различните вредители. Съществува верига от магазини за продажба на торове и химикали. Има наука за земята, и са заети с научни изследвания множество хора. Отсъствието на значими доказателства за твърденията на Анастасия така силно ми повлия, че не можех повече изобщо нищо да пиша. Затова и се съгласих да замина в Австрия, в Инсбрук. Позвъни ми издателя от Германия и каза, че директорът на института по биоенергетика Леонард Хошененг ме кани да разкажа за Анастасия пред водещи лечители от Европа. Институтът ми плащаше пътя, престоя и беше готов да плати по хиляда марки за всеки час от изказването ми. Не заради парите заминах за там, а да търся убедителни и разбираеми за мнозинството аргументи “за” или “против” проекта на Анастасия, на нейното твърдение за бъдещето на Русия.
    Доктор Хошененг, който ме покани да говоря пред лечителите, сам беше професионален лекар и известен потомствен лечител. Неговият дядо лекувал семейството на японския император и много други високопоставени особи. В негово лично владение, освен зданията на института, бяха и няколко малки уютни хотели, в които се настаняваха многочислените болни, пристигащи от европейските страни,както и ресторант, парк, и още някакви здания в центъра на града. Той беше милионер, но въпреки създадената у някои руснаци представа за начина на живот на западния богаташ, аз узнах, че Леонард върши сам цялата отговорна работа по лечението на хората. Той лично приема всеки пристигнал при него човек. А броят на пациентите понякога достигаше до 50 на ден, и му се налагаше да работи по 16 часа. Само понякога той поверява приема…на лечител от Русия.
    Говорих пред събралите се в Инсбрук лечители, разбирайки, че тях ги интересува, на първо място, Анастасия. За нея им разказвах през по-голямата част от изказването си, а в края малко разказах и за нейния проект, тайно надявайки се да чуя от събралите се потвърждение или опровержение на нейния проект за бъдещето на Русия.. Но те нищо не потвърдиха или опровергаха, само постоянно задаваха уточняващи въпроси.
    Вечерта Хошененг даде банкет в ресторанта. Бих го нарекъл просто вечеря. Всеки можеше да си поръчва каквото поиска, но всички бяха скромни, предпочитаха салатите, никой не пиеше алкохол и не пушеше. Аз също не си поръчах пиене. Не защото се боях да изглеждам на техния фон като бяла врана, а защото не ми се искаше нито месо, нито алкохол. На тази вечеря отново говорихме за Анастасия. Там се и роди фразата, не помня от кого за пръв път произнесена: ”Прекрасното бъдеще на Русия е свързано със сибирската Анастасия.” Думите бяха подхванати, и в различни интерпретации ги повтаряха лечители от Италия, Франция, Германия…
    Аз очаквах нещо конкретно. Защо и как ще се случи това прекрасно, но конкретни доказателства никой не предлагаше. Лечителите се основаваха на своята интуиция, а на мен ми бяха нужни доказателства: може ли земята да храни човека без особени усилия от негова страна, само ако човек разбира правилно мислите на невидимия за никого Бог.
    Като се върнах в Русия си спомнях думите на европейските лечители, и отново без особена надежда, се опитвах да намеря конкретни доказателства, заради които бях готов да отида където и да било. Но не се наложи да ходя далече. Невероятната случайност, сякаш нарочно устроена от някого, ми представи не просто теоретични доказателства, а се яви като живо реално потвърждение на думите на Анастасия. Стана следното.

ВЕЧНАТА ГРАДИНА

    Заедно със сътрудници на Владимировския фонд за култура “Анастасия” излязохме извън града. Разположихме се на брега на малко езерце. Жените подреждаха някакви салати за обеда, мъжете се занимаваха с огъня. Аз стоях на брега, гледах водата и си мислех за свои неща. Нямах никакво настроение. И изведнъж Вероника, жителка от близкото село, ми казва:
    -Владимир Николаевич, на седем километра оттук, насред ливадите се намират две бивши дворянски имения. И следа от постройките не е останала, а са се запазили само овощните градини. Никой не се грижи за тях, а те дават плод всяка година. Повече плодове дават, отколкото селските, за които се грижат хората. През 1976 г. по тези места имаше голям студ, загинаха овощните градини на хората, нови се наложи да садят, но тези две градини сред полето не ги докосна мразът, нито едно дръвче не загина.
    -Защо не ги е пипнал студа? - питам. - Особен, студоустойчив сорт ли са?
    -Обикновен сорт. Но в тези бивши имения всичко така е уредено, така е посадено на един хектар…Разбирате ли, там всичко много прилича на това, за което говори Анастасия във Вашите книги. Около тези градини хората преди двеста години са посадили сибирски кедри и наши дъбове…Освен това и сеното от тревата, която расте там е по-сочно. И дълго не се разваля…Ако искате да видите, веднага можем да отидем, дотам води полски път, но джипът ще мине.
    Не вярвах на ушите си. Кой? Как? В нужното време, на нужното място ми поднася такъв подарък? Случайни ли са случайностите, които се случват с нас?
    -Да тръгваме!
    Пътят вървеше през полето на бивш совхоз. Казах - поле, но то приличаше повече на ливада, буйно обраснала с трева. -Посевните площи сега са намалели, за торове няма пари в агрофирмата - изкоментира Евгений, мъжът на Вероника. - Затова пък земята си отдъхва. Че и не само земята. Птици запяха тази година. По-рано не цвърчаха така весело. На какво се радват? Може би на това, че сега на полето няма химия по тревата. Преди революцията по тези ливади селца е имало, баба ми е разказвала за тях. Сега и следа няма от тези селца. Ето го, вижте, там, отдясно на пътя, - бившето дворянско имение.
    В далечината, на площ от около един хектар нагъсто растяха високи дървета. Това място приличаше на зелен, случайно образувал се горски остров насред полята и ливадите. Когато се приближихме, видях сред гъсто растящите двестагодишни дъбове и храсталаци вход към вътрешността на горския оазис. Ние влязохме през този вход и…Вътре…Разбирате ли, вътре, стари, със закоравели стволове ябълки простираха в пространството своите клонки. Клони, необикновено гъсто обсипани с плодове. Неокопани наоколо, растящи сред треви, не пръскани срещу вредители, старите ябълки раждаха, и плодовете им не бяха червиви. Някои ябълки бяха съвсем стари, клоните им се чупеха под тежестта на плодовете. Съвсем стари - те навярно раждаха за последна година.
    Скоро ще загинат, но редом с всяка прекалено стара ябълка, вече избиваха от земята филизите на ново дърво. “Навярно няма да умрат тези дървета, помислих си - няма да умрат, докато не видят свежите и укрепнали фиданки от своите семена.”
    Вървях из градината, опитвах от плодовете, бродех сред дъбовете растящи около тях, и сякаш виждах мисълта на човека, създал прекрасният оазис. Сякаш чувах, как той е мислил:”Ето тук около градината е нужно дъбова гора да се посади. Той ще опази градината от студа и от зноя в сушава година. Птици ще свият гнезда по високите дървета, няма да позволят на гъсениците на се развъждат. Тук, на брега на езерцето, сенчеста алея от дъбове ще посадя. Короните си отгоре ще съединят дъбовете когато праснат, а отдолу просторна ще бъде алеята и сенчеста.”
    И внезапно някаква мисъл, още неясна, накара кръвта ми по-бързо да тече по жилите. Какво иска от мен тази мисъл? И…като проблясък…Разбира се,Анастасия! Разбира се, че си права ти като казваш:”Бог можеш да почувстваш, като се докосваш до Неговите творения и като продължиш творенията Му”. Не чрез кривене, подскачане и новоизмислени ритуали, а като се обръщаш непосредствено към Него, към Неговите мисли, може навярно и да разбереш Неговите желания и своето предназначение. И ето, стоя аз сега на брега на направеното от човешки ръце езерце под дъбовете, и сякаш чета мислите на човека създал живото творение. А той, този човек, този русин, живял преди двеста години, навярно и повече от другите е чувствал мисълта на Създателя, затова е успял да сътвори райско творение. Своя градина, свое родово гнездо.Умрял е този русин, а то е останало и ражда своите плодове, и храни дечурлигата от съседните села, прииждащи през есента да се насладят на плодовете, а някой ги събира и ги продава. А ти, русино, навярно си искал тук да живеят твоите внуци и правнуци. Разбира се, че си искал! Затова си сътворил не някаква тленна постройка, а вечност. Само че къде ли са те сега, твоите внуци и правнуци? Пустее твоето родово имение, с трева се покрива, езерцето пресъхва, а алеята, не знам защо не се е покрила с бурени, само тревичка има по нея, като килим. Навярно още чака твоите внуци сътвореният от теб райски кът, твоето родово имение. Десетилетия минават, столетия, а то чака. Къде ли са те? Кои са те сега? На кого служат, на кого се кланят? Кой ги е изгонил оттук?
    Революция е имало у нас, може би тя е виновна за всичко? Разбира се, че тя. Само че революцията я правят хора, когато у мнозинството качествено се променя съзнанието. Какво се е случило в умовете на твоите връстници, русино, че е опустяло твоето родово имение?
    Старите местни жители разказват, как предотвратил кървавата разправа в своето имение руският дворянин.
    Когато се събрали революционно настроените, разгорещени от домашна бира хора от двете съседни села, и на тълпа тръгнали да разграбват родовото му имение, той излязъл насреща им с кошница ябълки и загинал от изстрел от двуцевка. Още в навечерието той знаел, че се канят да разграбят дома му, но уговорил внука си, руски офицер, да напусне имението. Заминал внукът, фронтовак, Кавалер на Георгиевски орден, заминал заедно със земляците си. Навярно е станал емигрант, и сега неговите внуци вече растат.
    Растат твоите внуци, русино, в друга страна, а в Русия, в твоето родово имение се полюшват на вятъра листенцата на дърветата, и раждат плод всяка година старите ябълки, поразяват околните жители с изобилния си урожай. И следа не е останала от твоя дом, от дворните постройки - всичко са разнесли, а градината живее напук на всичко, навярно живее от надеждата, че ще се върнат твоите внуци, ще опитат най-хубавите в света ябълки. А внуците все не идват и не идват.
    Защо така става и кой ни заставя да търсим собственото си благополучие в ущърб на себе подобните? Кой ни заставя да дишаме въздух наситен с вредни газове и прах, вместо цветен прашец и благотворни аромати? Кой ни заставя да пием умъртвена от газове вода? Кой? Кои сме ние сега? Защо не се връщат внуците твои, русино, в своето родово гнездо?

    ***

    А ябълките във второто имение бяха още по-вкусни, отколкото в първото. Около тази градина бяха посадени сибирски красавци-кедри. ”По-рано имаше повече кедри, сега останаха само двадесет и три - разказваха местните жители.След революцията, когато още имаше трудови дни, за работата даваха кедрови орехи на хората. Сега орехи събира който поиска. Само че понякога силно брулят кедрите с пръти, за да падат шишарките.”
    Посадените преди двеста години от човешка ръка двадесет и три сибирски кедъра стояха в редица, като воини, заслонявайки със себе си от мразовити ветрове и вредители прекрасната градина. Били повече, но един след друг загивали те, защото в Сибир около кедрите винаги растат високи борове. Сам кедърът не може да устои на поривите на ветровете, неговата коренова система не е голяма. Кедърът се храни не само чрез корените, той и с короната си приема от околното пространство. Затова го охраняват борове или по-малки кедри. А тук те стояха в редичка. Първите сто и петдесет години се държали, после когато короните им се разраснали, кедрите започнали да падат, един след друг.
    Никой за петдесет години не се досетил да посади редом борче или брезичка, и затова противостояли сибирските кедри със своя единствен ред на злите ветрове, опазвайки градината. Един от тях, навярно през изминалата година започнал да пада, но се опрял на короната на съседа си. Гледах силно наклонения ствол на дървото, короната на което се беше преплела с редом стоящото. Те бяха сплели короните си, и падащият не загинал. Двете дървета бяха зелени и даваха плод. Останали са двадесет и три. Още стоят, поддържайки се един друг, дават плодове и пазят градината.
    Дръжте се, моля ви, още малко, сибиряци. Аз ще напиша…
    Ех, Анастасия, Анастасия, ти ме научи да пиша книги, но защо не ме научи на такива думи, с които разбираемо да е написаното наведнъж за много хора? За много, много хора! Защо не се получава написаното понятно за мнозина? Защо се обърква мисълта ми? Защо падат кедрите, а хората само стоят и ги гледат, а нищо не правят?
    Недалече от бившите имения, запазили и до ден днешен своите прекрасни градини и сенчести алеи, има села. Видът им разваля целият околен ландшафт. Ако ги гледаш от далеч се създава впечатление сякаш някакъв червей се е завъдил, и всичко е развалил, и е изровил цъфтящите ливади. Мръсните задни дворове на селските къщи, пристройките, изградени от разни гниещи материали, калта по разбитите от колелата на машините пътища създават това впечатление. Питах местните жители:”Били ли сте в градините, разположени сред кедрите и дъбовете?” Мнозина са ходили там, опитвали са ябълките, младежите ходели там на пикници. “Там е красиво…”,- казват и по-младите и старците. На въпроса: ”Защо тогава никой не е уредил своят дом по такъв образ и подобие?”- следваше примерно такъв отговор: ”Нямаме толкова пари, колкото са имали господарите, създали тази красота”. Старците разказват, че кедровите фиданки дворянинът от самия Сибир е докарал. А на въпроса: ” Колко пари са нужни, за да се вземе кедров орех, от тези, които раждат кедрите, и да се посади в земята?”- мълчание.
    Това безмълвие ме навежда на следната мисъл. Не отсъствието на външна възможност и средства, а нашите вътрешни някакви кодировки са виновни за нашите си неуредици.
    Сега много вили са построени от тези, които имат пари. Редом с тези къщи земята е или изровена или покрита с асфалт. След двадесет-тридесет години вилата ще иска ремонт, видът й няма да блести като нов. И няма да е нужна на децата тази рушевина. Няма да им е нужно такова родово имение, такава Родина, затова и ще се разотидат да търсят нова. Но ще отнесат със себе си тази загадъчна кодировка, останала от родителите, и ще повторят живота на временно пребиваващи на земята, а не на съзидатели на вечното. Кой и как може да я премахне, тази загадъчна кодировка за безизходност?
    Може би поне някак за това ще помогне разказаното и показаното от Анастасия бъдеще на Русия. А за да разсея съмнението на скептиците, аз поместих на вътрешните страници на обложката снимки на удивителните руски градини, протегнали своите клони обсипани с плодове към бъдещата Русия.

РУСИЯ НА АНАСТАСИЯ

    Когато Анастасия разказваше за бъдещите селища, състоящи се родови имения, аз я помолих:
    -Анастасия, покажи ми моля те бъдещата Русия. Ти можеш да го направиш.
    -Мога. Кое място от бъдещата Русия искаш да видиш Владимир?
    -Ами, Москва например.
    -Сам ли искаш да отидеш в бъдещето, Владимир, или заедно с мен?
    -С теб е по-добре, ще ми обясниш, ако видя нещо непонятно.
    Топлото докосване да дланта на Анастасия веднага започна да ме потапя в сън, и аз видях…
    Анастасия ми показа бъдещето на Русия по същия начин както показваше живота на другата планета. Някога учените, навярно ще разберат как го прави, но в дадения случай самият начин няма никакво значение. Според мен, най-главното е информацията за това, с помощта на какви конкретни действия може да се влезе в това прекрасно бъдеще.
    Москва на бъдещето беше съвсем не такава, каквато предполагах. Градът не беше увеличил площта си. Нямаше ги очакваните от мен небостъргачи. Стените на старите къщи бяха боядисани във весели цветове, на много от тях бяха нарисувани картини, пейзажи, цветя. Както после се изясни, с това се занимавали чуждестранни работници. Те отначало покривали стените с някакъв укрепващ разтвор, а после художници, също чуждестранни, ги изрисували. От покривите на много къщи се спускаха по стените стъблата на виещи се растения, листенцата помръдваха на вятъра и изглеждаше сякаш приветстват минувачите.
    По почти всички улици и булеварди бяха засадени дървета и цветя. Направо по средата на Калинински проспект, където е Новия Арбат, се простираше зелена ивица. Нейната ширина беше около четири метра. Бетонен бордюр се издигаше над асфалта на около половин метър и беше засипан с пръст, от която растяха треви и полски цветя. На малко разстояние едни от други се редуваха дървета: офика с червени гроздове, брези, тополи, храсти с касис и малини и множество други растения, които се срещат в естествените гори.
    Такива зелени ивици разделяха много московски проспекти и широки улици. На стеснената пътна част на улиците и булевардите почти нямаше автомобили. Основно вървяха автобуси, в които седяха, на външен вид не приличащи на руснаци, хора. И по тротоарите вървяха много, не руски на външен вид хора. Дори ми се мярна мисъл- да не са превзели Москва по-развити в техническо отношение страни? Но Анастасия ме успокои, като каза, че сега виждам не нашественици, а чуждестранни туристи.
    -И какво толкова ги привлича в Москва?
    -Атмосферата на сътворение велико, живителните въздух и вода. Виж колко хора има край Москва река, стоят и черпят си вода, с връвчица съдове потапяйки от крайбрежната улица висока във водата, и речната вода с радост велика пият.
    -Но как възможно е направо от реката вода непреварена да се пие?
    -Ти виж Владимир, колко е чиста и прозрачна водата на Москва река. Водата в нея жива е, не умъртвена от газове, както в бутилките, които в цял свят в магазините продават.
    -Фантастика, да се повярва в туй е невъзможно!
    -Фантастика? Но в годините на твоята младост, ти и твоите връстници измислица бихте нарекли ако чуехте, че скоро водата ще се продава.
    -Е да, в това, в годините на моята младост едва някой би могъл да вярва. Но как в град толкова голям, като Москва, може в реката, водата чиста да се направи?
    -Като не се замърсява, като не се изхвърлят разни отпадъци, боклуци по бреговете на реката.
    -Така ли просто всичко е?
    -Именно така, а не фантастично, просто е на дело всичко. Сега Москва река дори от текли по асфалта води е оградена, и е забранено на мръсни кораби по нея да вървят. Реката Ганг, която в Индия тече, се смятала свещена, сега цял свят се поклони и пред Москва река, пред нейната вода, пред хората, възвърнали живителноста и първоначалния й вид. И идват хора от страни различни, да погледнат чудото дивно, на вкус да пробват и да се изцерят.
    -А московчаните самите къде са, защо автомобили има по улиците съвсем малко?
    -В столицата сега живеят постоянно около милион и половина московчани и над десет милиона туристи пристигат от различните страни в света - ми отговори Анастасия и добави:- Автомобилите са малко затова, че московчаните, които са останали, редят деня си по-рационално, и нямат нужда от много придвижване. Работата им по правило е близо, пеша до нея може да се стигне. Туристите придвижват се с метрото и на автобуси.
    -А къде са се дянали останалите московчани?
    -Живеят и работят в прекрасни свои родови имения.
    -А кой в заводите, във фабриките кой работи, туристите кой обслужва?
    И Анастасия разказа следното. - Когато завършвала двехилядната година, по приетото на земята календарно изчисление, ръководството на Русия все още определяло избора на път за развитие на страната. По-голямата част от русите не се вдъхновявали от пътя, по който се развивали считаните за благополучни западни страни.
    Русите вече опитали хранителните продукти от тези страни и те не им харесали. Станало ясно, че наред с развитието на така наречения научно-технически прогрес, в тези страни се появяват разни болести на плътта и душата. Растат престъпността и наркоманията, жените все по малко желание имат да раждат деца.
    Условията, в които живеели хората от считаните за развити западни страни, не привличали русите, към старото социално устройство също не искали да се върнат, а нов път още не виждали. В страната нараствало депресивното състояние, то обхващало все по-голяма част от човешкото общество. Населението на Русия стареело и умирало.
    В началото на новото хилядолетие, по инициатива на президента на Русия, бил утвърден Указ за безвъзмездно отдаване на всяко желаещо руско семейство по един хектар земя за устройване на родово имение. В този Указ се казвало, че земята се отдава за пожизнено ползване с право да се предава по наследство. Произведената в родовото имение продукция не се облагала с никакви данъци.
    Законодатели подкрепили инициативата на Президента, и в Конституцията на страната била внесена съответната поправка. Основната цел на Указа, както смятали Президентът и законодателите, било намаляването на безработицата в страната, обезпечаването на жизнения минимум на малоимотните семейства и решението на проблема с бежанците. Но това, което се случило впоследствие, никой до край не могъл дори да предположи.
    Когато бил отдаден първият парцел земя за организиране на селище с население над 200 семейства, участъци за устройване на родово имение върху него започнали да вземат не само малоимотни, останали без работа хора и попаднали в беда преселници. Първи от тях взели семейства със средни доходи и състоятелни предприемачи измежду твоите читатели Владимир. Те се готвили за това събитие. И не просто го чакали, а мнозина от тях в своите апартаменти вече отглеждали посадените от семена в глинени саксийки родови дървета, и своите все още малки кълнове издигали бъдещи могъщи кедри и дъбове.
    Именно по инициатива на предприемачите и с техни средства бил създаден проектът на селището с инфраструктура, необходима за удобното съществуване, както го описа ти в книгата “Сътворение”. В проекта били предвидени магазин, медицински пункт, училище, клуб, път и много друго. От общото количество хора, изявили желание да устроят своя бит, своя живот в първото ново селище, предприемачите били около половината.
    Всеки от тях си имал свой бизнес, свой източник на доходи. За осъществяване на строителството и устройството на участъците им трябвала работна сила. Идеалното се оказало да се привлекат за строителството и благоустройството като работници, съседите от средите на малоимотните. По такъв начин, част от семействата получили работа и, следователно източник на финансиране на собствено строителство. Предприемачите разбирали, че по-старателно и по-качествено от тези, които сами ще живеят в селището, никой няма да изпълни работата, и затова отвън канели само специалисти, ако такива нямало сред бъдещите жители на новото строящо се селище.
    Само полагането на основите на бъдещата градина, гора и засаждането на родовите дървета всеки се стремял да направи самостоятелно.
    У мнозинството все още нямало достатъчно опит и знания за това как по-добре да устрои своя участък, и затова с особено уважение сред бъдещите жители се ползвали възрастните хора, съхранили тези знания. Не на тленни строежи, не само на къщите, а именно на подреждането на околната среда се отделяло особено внимание. Самото здание, в което се събирали да живеят хората, било само малка част от големия жив Божествен дом.
    След пет години на всички участъци били построени къщи за постоянно живеене. Различни били те по големина и архитектура, но скоро хората видели, че големината на къщата съвсем не е главното им постижение. Главното било друго, и то започнало да се обрисува в прекрасните линии на ландшафта на всеки участък поотделно, и на селището като цяло.
    Още били малки дъбчетата и кедрите, посадени на всеки участък. Още имала да расте живата ограда на именията. Но през всяка нова пролет старателно цъфтели още малките ябълки и вишнички в младите градини, цветята в лехите и тревата се стремели да приличат на жив килим.Пролетният въздух се пълнел с благотворни аромати и цветен прашец. Живителен станал въздухът. И всяка жена, живееща в новото селище искала да роди деца. Такова желание възниквало не само у младите семейства, но и смятаните за възрастни хора също си родили деца. Хората искали, ако не те, то техните деца да видят в бъдещето прекрасното, сътворено от техните ръце късче Родина, да видят за своя радост, и да продължат започнатото от родителите им сътворение.
    В началото на новото хилядолетие като първи кълнове на прекрасното, щастливо бъдеще на цялата Земя се явили всички живи кълнове във всяко имение. Хората, които положили начало за вековете на първите родови имения, още не чувствали до край значимостта на направеното от тях, те просто започнали по-радостно да гледат обкръжаващия ги свят. Те още не съзнавали, каква велика радост са донесли със своите действия на Небесния Отец. Сълзички на радост и умиление сред капчиците дъжд ронел Отецът на Земята. И се усмихвал със слънчицето, и с клончетата на младите дръвчета тайничко се стараел да помилва внезапно осъзналите вечността и завърнали се при Него свои деца.
    За новото селище започнали да пишат в руската преса и много хора поискали да видят прекрасното, за да сътворят и те самите подобно. А може би и по-хубаво.
    Вдъхновено желание за прекрасно сътворение обхванало милиони руски семейства. Подобни на първото селища започнали да се строят едновременно в различни райони на Русия. Започнало всеобщо движение, подобно на днешното на дачниците.
    Девет години след излизането на първия Указ, даващ възможност на хората самостоятелно да устроят своя живот, да го направят щастлив, повече от тридесет милиона семейства били вече заети със сътворението на свои родови имения, на свое късче Родина. Те подреждали своите прекрасни участъци използвайки при това жив вечен материал, сътворен от Бог. С това те творели заедно с Него.
    Всеки превръщал своят, получен за пожизнено ползване, хектар земя в райско кътче. За обширните простори на Русия съвсем малко късче изглеждал хектарът земя. Но такива късчета имало много. Именно от тях се състояла и голямата Родина. Чрез тези късчета, сътворени от добри ръце, разцъфтяла като райска градина голямата Родина! Тяхната Русия!
    На всеки хектар земя се засаждали иглолистни и широколистни дървета. Хората вече разбирали, как те ще обогатяват земята и че съставът на почвата ще бъде балансиран от тревата, растяща наоколо. И никому в главата не идвала мисъл да използва химически торове и отровни химикали.
    Изменил се съставът на въздуха и водата в Русия. Те станали лековити. Напълно бил решен продоволствения проблем. Всяко семейство с лекота и без особени усилия не само обезпечавало себе си с продукти от посаденото в тяхното имение, но могло и да продава излишъка.
    Всяко руско семейство, имащо свое имение ставало свободно и богато, и цялата Русия, в сравнение с другите съществуващи в света държави, ставала най-мощната и богата държава.

Създадено: 21/02/2006 • 16:10
Обновено : 07/03/2006 • 17:06
Категория : Владимир Мегре
Страницата е посетена 3753 пъти

 Предпечатен преглед      Версия за печат      Смъкване на статията в формат zip      Изпрати статията на приятел