ПРЕДУТРИННИ ЧУВСТВА

    Анастасия още спеше. А над безкрайната сибирска тайга светлееше предутринното небе.
    Този път аз се събудих пръв, но продължавах тихо да лежа до Анастасия на спалния си чувал, любувайки се на умиротвореното й, красиво лице, и на плавните очертания на фигурата й. Те ставаха все по-различими в меката небесна светлина на настъпващото утро. Добре че този път тя бе решила да нощуваме под открито небе - сигурно знаеше, че идващата нощ ще бъде тиха и затова бе постлала да спим не в уютната й землянка, а край входа й. На мен ми сложи донесения още в предишното ми пребиваване в тайгата спален чувал, а до него си направи красиво легло от суха трева и цветя.
    Как чудесно изглеждаше тя сега на тази постеля в тайгата, облечена с тънката ленена рокля до коленете, която й бях донесъл като подарък от читателите! Може би сега я облича само заради мене, иначе спи без дрехи.
    Колкото е по-студено в гората, толкова повече суха трева трябва да се постели - нали в копа сено и през зимата не е студено. Дори обикновен човек, не кален до такава степен като Анастасия, може да спи в сеното без топли дрехи. Аз съм го опитвал. Но този път си лежех върху спалния чувал. Лежех си, гледах спящата Анастасия и си представях как тази картина би изглежда в художествен филм:
    ...Дива поляна в дебрите на безкрайната сибирска тайга. Предутринната тишина нарядко се нарушава от едва чутото шумолене на клончетата по върховете на величествените кедри... И една красива жена безгрижно спи на постеля от треви и цветя. Дишането й е равномерно и почти не се чува; вижда се само как едва-едва помръдва тънка тревица, допряла се до горната й устна, когато тя вдишва и издишва целебния въздух на сибирската тайга...
    Никога досега не ми се бе случвало сутрин да видя Анастасия спяща в тайгата - тя винаги се събуждаше първа. А сега...
    Не можех да й се нагледам! Като се надигнах внимателно и се подпрях на лакът, аз продължих да съзерцавам лицето й, замислих се и започнах да си говоря наум:
    "Ти си все тъй прелестна, Анастасия! Скоро ще станат десет години, откакто се запознахме. Аз, разбира се, за това време остарях, а ти почти не си се променила. Дори бръчки не са докоснали лицето ти. Само дето в златните ти коси се е появило едно бяло кичурче. Явно, случило се е с теб нещо необичайно.
    Съдейки по мащабната кампания, разгърната срещу теб и твоите идеи, по изказванията в пресата и сред чиновническите структури, нещо се мъти в стана на тъмничките. На мен се мъчат да досаждат, а с какво огромно удоволствие биха се докопали до тебе! Но видимо, ръцете им са къси…
    И, все пак, ето на, бял кичур се е появил. Но с нищо не разваля красотата ти необичайна. Знаеш ли, сега дори е модно отделни кичури на косата да се боядисват в най-различни цветове? Нашата младеж смята, че като се изсветли изкуствено някой и друг кичур, това е модерно и красиво. А на теб не ти трябва фризьорско ателие - сам си се появи… И белегчето от куршума, който изстреляха в тебе, почти вече не личи.
    Предутринното небе светлее все повече и повече и малкият белег на слепоочието ти не се вижда дори от най-близко разстояние - скоро съвсем ще изчезне. Ето, ти спиш сладко тук, на чист въздух, в света на тайгата, а там, в нашия свят, стават много важни събития. Изследователите им ги наричат "инфрмационна революция". Дали благодарение на тебе, дали поради повелята на собствените им души, хората от нашия технократичен свят почнаха да създават родови имения, да облагородяват земята. С цялата си душа те са приели именно твоя образ, Анастасия, прекрасния образ на бъдещето на своето семейство, на родината, а може би и на цялото световно устройство. Те те разбраха и вече сами строят това удивително бъдеще.
    Аз също се мъча да разбера. Старая се, доколкото мога. Засега още не съм разбрал докрай, какво си ти за мен. Научи ме книги да пиша, син ми роди, знаменит ме направи, върна ми уважението на дъщеря ми - много направи. Но не това е главното. Най-важното е някъде другаде. Може би, някъде вътре в душата се таи.
    Ти знаеш ли, Анастасия, никога не съм говорил за отношението си към тебе - нито на теб съм го казвал, нито на себе си. И, въобще, през целия си живот досега аз на нито една жена не съм казал "обичам те!". Не съм го казвал не защото съм безчувствен, а защото считам тия думи за странни и безсмислени. Та нали, ако някой обича истински, тази любов към любимия би трябвало да се прояви в дела? Ако трябват думи за доказателство, значи няма истински, осезаеми действия. А нали именно действията са главното, а не думите?"
    Анастасия леко помръдна, въздъхна дълбоко, но не се събуди. И аз продължих да й говоря в себе си:
    "Нито веднъж не ти споменах за любовта си към тебе, Анастасия. Но ако би ме помолила да сваля за тебе звезда от небето, то бих се изкачил на върха на най-голямото дърво, бих се засилил от последното клонче, и към тази звезда бих скочил! Ако полетя надолу, то, падайки, бих се хванал за някой клон и пак нагоре - и отново бих скочил към звездата. Ти не си ме молила да ти свалям звезди, Анастасия. Ти ме помоли само книжки да напиша. И аз ги пиша. Е, не винаги излиза добре. Понякога падам надолу. Но нали, все пак, още не съм ги завършил? Все още не съм написал последната си книга. Ще направя всичко възможно да ти хареса!"
    …Миглите на Анастасия трепнаха, по страните й се яви лека руменина и тя отвори очи. Ласкав поглед на сиво-сините й очи!… Боже, каква топлина излъчват винаги тези невероятни очи, особено като са тъй близо!
    Анастасия ме гледаше мълчаливо и очите й блестяха, като напълнени с влага.
    - Добро утро, Анастасия! Вероятно, за пръв път спиш толкова дълго, досега винаги се събуждаш първа, - казах аз.
    - И на теб добър и прекрасен ден, Владимире! - тихо, почти шепнешком отвърна Анастасия. - Иска ми се още мъничко да поспя...
    - Нима не си се наспала?
    - Наспах се, при това много добре. Но един сън... Толкова хубав бе сънят предутринен...
    - Какъв сън? За какво беше?
    - Присъни ми се, че ми говориш нещо. За някакво високо дърво, за звезда, за падане и пак отново нагоре... Думи за дърво, за звезда, но като че ли бяха думи за любов.
    - Сънищата често са неразбираеми Каква връзка може да има между едно дърво и любовта?
    - Връзка има между всичко и смисъл велик. Тук са важни чувствата, а не думите. От сутринта денят ми подари чувство необичайно. Отивам да го поздравя и прегърна...
    - Кого да прегърнеш?
    - Прекрасния ден, поднесъл ми необикновеният подарък...
    Анастасия бавно стана, отдалечи се от входа на землянката няколко крачки и ...
    Тя винаги така правеше сутрин - своите особени гимнастики. Ето и сега - разтвори ръце встрани и малко нагоре. Секунда-две погледа в небето - и изведнъж се завъртя! После се засили и направи своето невероятно салто. И пак се завъртя. А аз, лежейки на своя спален чувал до входа на землянката, се любувах на устремните движения на Анастасия и си мислех: "Гледай ти! Уж не е момиче вече, а как бързо, красиво и енергично се движи, също като млада гимнастичка. Интересно как е почувствала какво си говорех наум, докато спеше? Може би трябваше да си призная." Затова викнах:
    - Анастасия, това не е било обикновен сън.
    Тя изведнъж спря като закована на поляната, после стремително се превъртя няколко пъти и като се оказа до мен, бързо седна на тревата и радостно заговори:
    - Не е било обикновен сън? А какво му е необикновеното? Казвай веднага! И всичко - от игла до конец!
    - Ами, разбираш ли, аз също мислех за онова дърво. Говорих си наум за онази звезда.
    - Кажи ми, откъде намери такива думи? От какво се раждат такива думи?
    - Навярно, чувствата ги пораждат?
    Разговорът ни бе прекъснат от вика на Анастасииния дядо:
    - Анастасия! Анастасия, чуй ме веднага, разбери!
    Анастасия скочи и аз бързо станах.

    ПОБЕДА НАД РАДИАЦИЯТА
    - Пак Володя ли е направил нещо необичайно? - попита Анастасия дядо си, който дотича до нас.
    Дядото, като ми хвърли бегъл поглед, изстреля краткото "Привет, Владимир", поясни:
    - Той е на брега на езерото. Гмурна се и извади едно камъче от дъното. Сега стои и го стиска в ръка. Предполагам, че камъкът му гори ръчичката, но той не го пуска. Не знам какво да го посъветвам.
    След това дядото се обърна към мен и каза:
    - Твоят синът е там, а ти си му баща - какво чакаш!
    Без да ми е ясно какво точно става, се затичах към езерото. С мене тичаше дядото и обясняваше:
    - Това камъче е радиоактивно. Малко е, но с голяма енергия вътре. Тази енергия прилича на радиация.
    - Откъде се е вземало на дъното на езерото?
    - Отдавна е там. Още баща ми знаеше за него. Но никой но успяваше да се гмурне до него.
    - А Володя е успял... Откъде е научил за него?
    - Сам аз го научих да се гмурка надълбоко.
    - Защо?
    - Постоянно ми досаждаше, все ме молеше за това. Не ви се занимава с възпитанието на децата, всичко стоварвате на старите.
    - А кой му каза за камъка?
    - Ами че кой друг, освен мене? Аз му разказах.
    - Защо?
    - Искаше да знае, какво не дава на езерото да замръзва през зимата.
    Когато дотичахме до езерото, видях сина си да стои на брега. Косите и ризата му бяха мокри, но водата се беше вече отцедила - значи, отдавна трябва да е там, - заключих аз.
    Синът ми Володя стоеше с протегната ръка и свити в юмрук пръсти и, без да откъсне поглед, съсредоточено гледаше към него. Ясно: в дланта си стиска именно този злополучен камък от езерото. Направих не повече от две крачки към него, но той бързо извърна глава към мене и каза:
    - Тате, не се приближавай!
    Щом спрях, той каза:
    - Поздравявам мислите ти, тате. Само че иди по-надалече, може би е по-добре да легнете с дядо на земята, ще да мога тогава спокойно да се съсредоточа.
    Дядото мигом легна на земята, а аз, кой знае защо, също легнах до него. Известно време мълчаливо гледахме стоящия на брега Володя, а после изведнъж ми хрумна една съвсем проста мисъл и аз казах:
    - Володя, ти просто го захвърли по-далече.
    - Къде надалече? - без да се обръща, попита той.
    - Ами на тревата.
    - Не бива на тревата, много нещо може ще загине. Чувствам, че засега не трябва да го хвърлям.
    - Ти какво, така ли ще стоиш, ден или два? А след това? Ще стоиш седмица, месец?
    - Мисля как да постъпя, тате. Хайде да помълчим, нека мисълта сама намери решение, не бива да я отвличаме.
    Ние с дядото мълчаливо лежахме и гледахме Володя. И изведнъж видях как откъм другата страна на езерото, бавно, много бавно за такава ситуация, приближава Анастасия. На пет крачки от Володя, седна на брега на езерото като че ли нищо не беше се случило, потопи крака във водата и така седя известно време. После се обърна към сина ни и съвършено спокойно попита:
    - Гори ли ти ръката, синко?
    - Да, мамо - отговори Володя.
    - За какво мислеше като вадеше камъка и какво мислиш в момента?
    - От камъка излиза енергия, подобна на радиация. За нея ми е разказвал дядо. Но от човека също излиза енергия. Това го знам. И човешката енергия е винаги по-силна - няма енергия, която може да я победи. Извадих камъка и сега го държа. С всичка сила се мъча да подтисна неговата енергия. Да я натикам обратно вътре. Искам да покажа, че човекът е по-силен от всякаква радиация.
    - И успяваш ли да покажеш превъзходството на твоята енергия?
    - Да мамо, успявам. Но той продължава да се нагрява. Вече малко изгаря пръстите и дланта ми.
    - Защо не го хвърлиш?
    - Усещам, че не трябва.
    - Защо?
    - Така усещам.
    - Защо?
    - Той... Той ще се взриви, мамо! Ще избухне, веднага щом разтворя пръстите на ръката си. И взрива ще бъде силен.
    - Точно така, ще се взриви. От камъка излиза заключената в него енергия. Със своята енергия ти си подтиснал нейния поток и си го насочил навътре, мислено си образувал ядро вътре в камъчето и там сега се натрупва и твоята, и неговата енергия. Но тя не може да се натрупва безкрайно. Тя е вече в ядрото, сътворено от твоите мисли, бушува и се нагрява - ето защо камъкът вече гори твоята ръчичка.
    - Разбрах, затова и не разтварям пръсти.
    Външно Анастасия беше съвършено спокойна, движенията й бяха бавни и плавни, тя говореше равномерно и с паузи, но аз чувствах, че е необикновено съсредоточена и мисълта й сега сигурно работи по-бързо от всякога. Тя стана, някак си вяло се протегна и спокойно каза:
    - Значи, ти си разбрал, Володя, че ако изведнъж оголиш камъчето, може да избухне?
    - Да, мамо.
    - Тогава ... трябва да го освободиш постепенно.
    - Как?
    - Ами лекичко, отначало леко отвори палеца и показалеца, да се покаже част от камъка, и веднага мислено си представи, че от него излиза, като лъч нагоре, енергията, която си вкарал в камъка. След твоята, и неговата енергия ще се устреми. Но бъди внимателен: само нагоре лъчът трябва да се насочи.
    Володя, гледайки съсредоточено яко стиснатия си юмрук, лекичко почна да отпуска палеца и показалеца. Утрото бе слънчево, но дори на дневна светлина се виждаше лъча, излизащ от камъка. Една птица, летяща нависоко, попадна в този лъч и се превърна в кълбо дим. Подобно на взрив от пара едно малко облаче, по което се плъзна лъчът. След няколко минути той стана почти незабележим.
    - Ох, заплеснах се аз тука с вас!... - каза Анастасия. - Ще вървя, може закуска да ви направя, докато вие тука се развличате.
    Тя тръгна също много бавно. Като направи две крачки, леко се залюля, отиде до водата и си наплиска лицето. Явно зад външното й спокойствие прикриваше невероятно напрежение. Бе го скрила, за да не изплаши сина ни и да не попречи на действията му.
    - Откъде разбра как трябва да се постъпи, мамо? - викна Володя след отдалечаващата се Анастасия.
    - Откъде... - подразни го дядо му, който вече бе се надигнал от земята и се бе развеселил. Как откъде? По физика майка ти беше отличничка в училище! - и разсмя гръмко.
    Анастасия се обърна към нас, усмихна се също и каза:
    - Не знаех предварително, синчето ми. Но, каквото и да се случи, винаги трябва да търси и намира решение. Да не сковава мисълта си от страх.
    Когато лъчът съвсем изчезна, Володя отвори пръсти. На дланта му спокойно лежеше малко, продълговато камъче. Той го погледа и промълви едва чуто: "Заложеното в теб не е по-силно от човека!" После пак сви пръстите си в юмрук, засили се и - както бе с ризата - се гмурна в езерото. Не се показа три минути, а когато изскочи, веднага заплува към брега.
    - Аз съм го научил така да пести въздуха, - каза дядото.
    Когато Володя излезе на брега, заподскача, за да изтръска водата, дойде при нас, аз не изтърпях и казах:
    - Имаш ли представа какво е това радиация, синко? Нямаш. Ако знаеше, нямаше да влизаш и да се гмуркаш за този камък. Нямаш ли си други занимания тука?
    - Зная за радиацията, тате! Дядо ми е разказвал какви катастрофи стават при вас в атомните електростанции, какво оръжие има и какъв проблем е възникнал със складирането на ядрените отпадъци - отговори Володя.
    - Тогава, какво общо има този камък тука, лежащ на дъното на езерото? Какво?
    - Именно, какво? - намеси се в разговора ни дядо му, - ти тук го повъзпитавай малко, Владимире, пък аз ще ида да си почина малко. Че нещо напоследък синът ти твърде много изисквания има към мене...
    Дядото се отдалечи и ние останахме със сина ми насаме. Той стоеше пред мене в мократа си риза. Явно беше разстроен от факта, че бе накарал всички ни да се вълнуваме. Не ми се искаше повече да му се карам. Просто стоях и мълчах, не знаех за какво да говорим. Володя заговори пръв:
    - Разбираш ли, тате, дядо ми каза, че тези хранилища за ядрени отпадъци крият в себе си огромна опасност. Според теорията на вероятностите, те могат да нанесат непоправими вреди на много страни и на хората живеещи в тях. Дори на цялата ни планета.
    - Могат, разбира се, но ти какво общо имаш ти?
    - Ами ... след като хората са решили, че проблемът е уж решен, а опасността си остава, то значи, че е неправилно решен...
    - И какво му е, според тебе, неправилното?
    - Дядо ми каза, че правилното решение трябва аз да го открия!
    - Е, и как? Намери ли го вече?
    - Вече да, тате.
    Стои пред мене той - моят деветгодишен син, мокър, с наранена ръка, но уверен в себе си. Обяснява със спокоен и уверен тон, за решението на проблема с ядрените отпадъци. Това беше много странно. Нали той не е учен, нито ядрен физик, нито дори се учи в нормално училище. Много странно. Стои на брега на диво езеро в тайгата едно мокро момче и разсъждава за безопасното съхраняване на ядрените отпадъци. Без да се надявам на някакво ефективно решение от негова страна по този въпрос, просто за да поддържам разговора, попитах:
    - Е, и как конкретно се справи с този неразрешим проблем?
    - От многото варианти, мисля, най-ефективния е тяхното разпръсване.
    - Не разбрах, чие разпръсване?
    - На отпадъците, тате.
    - Тоест, как?...
    - Аз разбрах, тате: в малки дози радиацията въобще не е опасна. В малки количества я има навсякъде: в нас, в растенията, във водата, облаците... Но когато се концентрира на едно място, възниква реална опасност. В ядрените хранилища, за които ми е разказвал дядо, изкуствено са концентрирани много радиоактивни предмети на едно място.
    - Това е всеизвестно. Радиоактивните отпадъци се откарват в специално построени хранилища, които строго се охраняват срещу терористи. Специално обучен персонал следи стриктно да не се нарушава технологията на опазването.
    - Така е, тате. Но опасност все пак съществува. И катастрофата е неминуема: нейната причина е именно тази специална мисъл, натрапеното на хората неправилно решение.
    - С този проблем, синко мой, се занимават цели научни учреждения, в които работят хора с високи научни степени. Ти не си учен, не познаваш науката, ето защо не можеш да решиш такъв важен проблем. С неговото решение трябва да се занимава цялата съвременна наука.
    - А резултатът, тате? Та нали именно поради решенията на съвременната наука човечеството се подлага на голяма опасност. Аз, наистина, не ходя на училище, не познавам тази наука, за която говориш, но...
    Той замълча и наведе глава.
    - Какво значи това твое "но"? Защо млъкна, Володя?
    - Не искам, татко, да уча в такова училище и да изучавам такава наука, за каквато ми говориш. - И защо не искаш?
    - Защото, тате, тази наука води към катастрофи.
    - Ами, че друга наука няма!
    - Има. "Действителността трябва сама себе си да определя". Така казва мама Анастасия. Аз разбрах какво значи това и точно така изучавам или определям. Засега не зная как да го кажа по-точно.
    Гледай ти колко е твърд в своите убеждения, - помислих си аз и го попитах:
    - А каква е вероятността за катастрофа, според тебе?
    - Стопроцентова.
    - Ти сигурен ли си в това?
    - Според теорията на вероятностите и факта на непротиводействие на пагубната мисъл, катастрофата е неминуема. Строежът на големи хранилища може да се сравни със направата на големи бомби.
    - И твоята мисъл, значи, е влязла в противодействие с пагубното?
    - Да, вече пуснах в пространството моята мисъл. И тя ще победи!
    - А конкретно, как твоята мисъл е решила въпроса за безопасното съхраняване на ядрените отпадъци?
    - Всички ядрени отпадъци, концентрирани в големите складове, трябва да се разконцентрират - ето мисълта ми.
    - Да се разконцентрират, това значи да се раздробят на стотици хиляди и даже милионни части, така ли?
    - Да, татко.
    - Проста работа.... Остава главния въпрос: къде да се пазят тези малки късчета.
    - В родовите имения, тате!
    От неочакваността и невероятността на чутото, аз за известно време изгубих дар реч.
    А после почти извиках:
    - Глупости! Пълни глупости си измисляш ти, Володя.
    Но като размислих малко, казах по-спокойно:
    - Наистина, ако ядрените парченца се заровят на много места, глобалната катастрофа може да се избегне. Но ще бъдат подложени на опасност милиони семейства, решили да живеят в именията. А нали всички хора искат да живеят в екологически чисти местности?
    - Да, татко, всички хора искат да живеят в екологически чисти места. Но такива места вече почти няма на Земята.
    - Даже и тук, в тайгата ли не е екологически чисто?
    - Тук мястото е относително чисто. Но не е идеалното, девственото. Идеални места вече никъде няма. Случва се, облаци от различни посоки и тук да донесат киселинни дъждове. Тревичките, дърветата, храстите засега се справят с тях, но нали мръсните места от ден на ден стават все по-мръсни? И те ежедневно се увеличават. Ето защо, днес не бива да се бяга от мръсотията, а да се напада. "Трябва сами да творим чисти места" - казва мама. От всички възможни варианти, мисълта ми избра един - вече нямам друг вариант. Да се разпръснат, да се обмисли възможността за извличане от тях и полза за живота; да се пази във всяко имение по едно малко късче е по-безопасно. Така говори мисълта ми.
    - А къде в имението? В килера? В сейф? В мазата ли да се пази тази капсула с радиоактивно съдържание? Твоята мисъл не ти ли е подсказала още?
    - Капсулата трябва да се закопае на не по-малко от девет метра под земята.
    Аз се замислих над невероятното на пръв поглед предложение на сина ми и все повече и повече бях склонен да мисля, че все пак има рационално зърно в нея. Най-малкото, предложеният от него вариант за обезвреждане на ядрените отпадъци наистина напълно изключва опасността от мащабни катастрофи. А замърсяването на конкретното имение наистина може да се избегне, та дори и полза да се извлече. Защо да не измислят учените нещо като мини-реактор? Или нещо от този род?
    И изведнъж и мен ме осени свежа мисъл. Я гледай ти! Ето я! Ето още една причина, мотивираща нуждата от разсредоточаване на складовете с радиоактивни отпадъци! Парите!
    Сега чуждите държави дават огромни суми пари за складирането на тези отпадъци. За тях се строят хранилища, издържат се обслужващ персонал и цели охранителни управления. Част от парите, разбира се, хлътват неизвестно къде... Нека тези средства да се дават на всяко имение, където ще се пазят капсулите с радиоактивните отпадъци. Прекрасно! Хем безопасността е гарантирана, хем пари ще получават хората.
    Днес никой не може да гарантира безопасността дори на хората, живеещи далече от хранилищата. Когато стана аварията в Чернобилската АЕЦ в Украйна, бяха заразени не само територии на Украйна, но и на Русия е Белорусия. Облаците могат да разнасят замърсяването на стотици и дори хиляди километри.
    Ето защо, предложението на моя син, макар и все още само идея, изискваща детайлизиране, все пак заслужава най-сериозно внимание и от страна на учение, и от страна на правителствата; но - най-вече - на обществеността.
    Разхождайки се покрай брега на езерото и зает с мислите си, аз съвсем забравих за сина си. А той мълчаливо стоеше на същото място и ме наблюдаваше.
    Възпитанието не му даваше да ме заговори - да се прекъсне мисълта на размишляващ човек, тук се счита за недопустимо.
    Реших да прехвърля разговора на друга тема.
    - Ти, значи, през цялото време размишляваш върху разни проблеми, Володя. А някакви задължения имаш ли? Не са ли ти възложили някаква работа да вършиш?
    - Работа?.. Да са ми "възложили"?.. Аз всякога правя каквото си искам. Работа? Какво се разбира под думата "работа", тате?
    - Ами работа... то е да правиш нещо, за което ти плащат пари. Или да извършваш нещо полезно за цялото семейство. Ето аз, например, на твоите години, родители ми възложиха да гледам зайците. И аз ги гледах. Трева им късах, хранех ги, клетките чистех... А зайците носеха на семейството ни печалба.
    Володя, като ме изслуша, изведнъж каза малко възбудено:
    - Татко, аз сега ще ти разкажа за едно задължение, което сам си го "възложих". И това е много радостно задължение. Пък ти сам реши работа ли се нарича това или не.
    - Разказвай.
    - Тогава да вървим, да ти покажа едно място.

    "ГЪСИ - ГЪСИ!" - "ГА-ГА-ГА" - ИЛИ СУПЕРЗНАНИЕТО, КОЕТО ГУБИМ
    Ние със сина ми започнахме да се отдалечаваме от езерото. Володя вървеше отпред. Той някак си се измени: от разсъдлив и съсредоточен, стана радостно-възбуден. Понякога се обръщаше в движение, подскачаше и бързо разказваше:
    - Зайчета не съм отглеждал, тате. Друго съм правил. Не знам как да го нарека. Раждал... не става. Сътворявал? Пак не е става съвсем... А да, сетих се! Това вие му казвате "мътене на яйца". Значи, аз мътих яйца.
    - Как така - да мътиш? Яйца се мътят от кокошка-квачка или друга птица.
    - Да, зная. Но на мен ми бе необходимо сам да ги мътя.
    - И защо? Я разказвай поред.
    - Подред. Добре, всичко се случи в следната последователност. Помолих дядо да ми намери няколко яйца от диви гъски и диви юрдечки. Дядо, първо помърмори малко, но след три дни ми донесе четири големи гъши яйца и пет по-малки, юрдечи. След това: изкопах малка ямка, сложих на дъното еленов тор и трева, покрих го със суха трева и отгоре сложих всичките яйца, които бе донесъл дядо.
    - За какво ти беше тоя тор?
    - Топлина дава. На яйцата им трябва топлина, за да се излюпят патета. И отгоре им трябва топлина. Отгоре понякога лягах сам, покривайки ямката с корема си. Когато беше студено или валеше дъжд, заръчвах на мечката да лежи над ямката.
    - А как мечката не чупи яйцата?
    - Ами мечката е голяма, а ямката с яйцата - малка. Тя лежеше над ямката, а яйцата бяха на дъното. А аз, ту на вълчицата заръчвах да пази яйцата, ту сам спях там, докато пиленцата не почнаха да ги пробиват с човчици. Това е толкова радостно да се види, когато прочокват. Само че не всички се измътиха. От деветте яйца се получиха две гъсета и три юрдечета. Хранех ги със семена от треви, с стрити орехи, и сам ги поях с вода! И винаги, когато ги хранех, канех разните животни, които живеят на нашата територия.
    - Защо?
    - За да видят как се грижа за тях, да разбират, че не трябва да ги пипат, а напротив, да ги пазят. Спях до трапчинката, в която се бяха родили гъсетата и юрдечетата, а когато се случваха студени нощи или валеше дъжд, поръчвах на мечока да спи до тях. Патенцата се криеха в топлата му козина и им беше добре. После, по ред... Около ямката набих колчета и изплетох ограда от клончета; и самото гнездо покрих отгоре с клонки. Гъсетата и юрдечетата пораснаха и се научиха да излизат от ямката. А аз обикалях гнездото им и им виках "пати-пати-пати" - и те веднага излизаха и тичаха след мене. И след мечката се опитаха да тичат, но аз ги отучих. Мечока може да иде далеко и те за загинат. Но оцеляха. Пораснаха, пера им израснаха, научиха се да летят. Подхвърлях ги нагоре, за да се научат. После почнаха да отлитат нанякъде, но се връщаха в гнездото си. Когато настана есен и разните птици почнаха да се събират на ята и се готвеха да тръгнат на юг, моите вече големи гъски се присъединиха към ято гъски, а юрдечките - към юрдече; и всички отлетяха към топлите страни.
    Но аз предполагах и почти бях сигурен, че през пролетта ще се върнат. И те се върнаха. О, колко хубаво бе, тате! Като дойдоха, чух радостния им вик: "па-па-па". Дотичах при гнездото и също почнах да им викам както преди: "пати-пати-пати". Хранех ги със семена от трева и предварително намачкани ядки от орехи. Те взимаха храната от ръцете ми. Радвах се и местните животни дотичаха, чули виковете ми - и те се радваха. Гледай, тате, дойдохме вече. Гледай!
    В закътано местенце, между два храста див касис аз видях оплетеното от сина ми гнездо. Но нямаше никой.
    - Викаш, дошли са, а тука никого няма.
    - Сега ги няма, отлетели са някъде на разходка и да се нахранят. Те са отлетели, но виж, тате.
    Володя разтвори клончетата наблизо, разширявайки входа, и аз видях три ямки-гнезда. В едното имаше пет малки яйца - сигурно юрдечи. В другото - едно по-голямо, гъше.
    - Гледай ти, върнали са се, значи, и дори снасят… Като че ли са малко.
    - Да! - гордо възкликна Володя. - Върнаха са се и снасят. Могат и повече да носят, ако се взимат част от яйцата и носачките се подхранват по-често.
    Аз гледах щастливото лице на сина си и не можех до край да проумея причината на неговата радостна възбуда. Попитах го:
    - Защо толкова много се радваш, Володя? Нали никой от вас - нито дядо ти, нито мама, нито ти не ползвате яйцата за ядене, следователно, това не може да се нарече "работа", след като няма практическа полза от нея.
    - Защо? Но нали другите хора ядат. Мама казва, че може да се ползва всичко, което животните сами дават на човека. Особено на онези, които са свикнали да се хранят не само с растителна храна.
    - Какво общо имат хората с твоите занимания?
    - Реших, че трябва да се направи така, че хората живеещи в именията да не се натоварват с особени грижи по своето стопанство. Или почти да не се натоварват. За да имат време да размишляват. Това е напълно възможно. Ако се разбере замисълът на Бога, сътворил нашия свят. На мен ми харесва науката за познаване на Неговите мисли. Това е най-великата наука и трябва да я изучаваме.
    Например, да се разбере защо Той е направил така, че птиците през есента да отлитат на юг, но да не остават в топлите страни, а да се връщат обратно?
    Много мислих за това и предположих, че сигурно Го е направил, за да не затруднява човека през зимата. През зимата птиците не могат сами да си намерят храна и затова отлитат? Но не остават на юг, връщат се, искат да бъдат полезни на човека. Така го е замислил Бог. Много от замисленото от Твореца наш трябва да разбере човека.
    - Значи ти, Володя, предполагаш, че във всяко имение или в повечето, могат да живеят гъски, юрдечки, да снасят яйца, сами да се препитават, а есента да отлитат на юг и пролетта да се връщат?
    - Да, може да се направи така. Нали при мене се получи.
    - При тебе се получи, съгласен съм. Но, има едно обстоятелство… Навярно ще те огорча, но все пак, трябва да ти кажа истината. За да не станеш смешен със своето предложение.
    - Кажи ми истината, тате.
    - Има такава наука, казват й икономика. Учените икономисти постоянно изчисляват как най-рационално да се постъпи при производството на различните стоки, в дадения конкретен случай - яйцата. В света ни са построени много птицеферми. Там се отглеждат хиляди кокошки на едно място. Те снасят яйца, които после отиват в магазините. Човекът отива в магазина и спокойно си купува колкото му трябват яйца. Всичко е направено така, че за производството на едно яйце да отива колкото може по-малко разход на труд и време...
    - Какво е това "разход на труд", тате?
    - Това е количеството вложени средства и време за производството на едно яйце. Трябва внимателно да се изчислява как да се постъпи по-ефективно, т.е. по-добре.
    - Добре, сега ще се постарая да го изчисля, тате.
    - Като пресметнеш всичко, сам ще видиш. Но за изчислението са нужни данни за разходите. Ще се постарая да ги взема от някой икономист.
    - Но аз веднага мога да пресметна всичко, тате.
    Володя леко се намръщи или напрегна и след минута каза:
    - Минус две към безкрайност.
    - Каква е тая формула? Какво изразява?
    - Ефективността на Божествената икономика се изразява с безкрайна редица числа. "Научната" икономика на съвременния човек даже от нулевата точка спада с две единици.
    - Някак странна е методиката ти за изчисляване, синко, непонятна. Можеш ли ми обясни: как го пресметна?
    - Представих началната точка на отчитане, в този случаи, с нула. Всичките разходи на птицефермата, свързани с нейното построяване, поддържане и доставка на яйца в магазините се изразяват с числото минус единица.
    - Защо минус едно? Тези разходи трябва да се изразяват в рубли и копейки.
    - Паричните единици са винаги различни и условни, затова в дадената методика те не са съществени - те могат да се вземат, всички заедно, под условното название "минус единица". След като има разходи, значи от нулевия знак и могат да се изразят с минус единица.
    - А второто минус едно откъде се взе?
    - Това е качеството. То не може да бъде добро. Неестествените условия на отглеждане, липсата на разнообразна храна неизбежно понижават качеството на яйцата и се появява още една цифра "минус едно". Сумарно става "минус две".
    - Добре, нека да е така. Но пък в твоя случай се получават огромни загуби от време. Ето, Володя, кажи: колко време си загубил, докато, както сам казваш, си мътил яйцата и после си захранвал своите гъсета и юрдечета, и си ги пазил?
    - Деветдесет дни и нощи.
    - Деветдесет денонощия, значи. И всичко това - за да получиш чак след година всичко на всичко няколко десетки яйца. За хората от именията ще е много по-рационално да се снабдят от пазара с пилета или сами да ги излюпят с инкубатор - след 4-5 месеца те ще почнат да снасят. През втората година, преди настъпването на зимата, като правило ги колят, понеже на третата година яйцеснасянето спада. Просто ги колят и нови отглеждат. Това е технологията.
    - Това е технология на вечно повтарящи се грижи, тате - трябва кокошките всеки ден да се хранят, да се приготвя храна за зимата, а след година нови да се отгледат.
    - Ами да, да се хранят и нови да се отглеждат, но при съвременната технология това не е толкова трудоемко, както в твоя вариант.
    - Но нали деветдесет дни е срокът за задействане на вечната програма. Като се върнат, птиците сами ще отглеждат свое потомство, ще го учат на общуване с хората и връщане към родината. Те ще правят това хиляди години. Човекът, който пусне в действие тази програма, ще я подари на бъдещите си поколения… Ще възстанови за тях частичка от Божествената икономика. Разходите от 90 дни върху едно произведено яйце след сто години ще се сведат до минути и ще намаляват всяка следваща година.
    - Ето, все пак има загуби, а ти не ги взе предвид в своите изчисления.
    - Загубите имат своята велика компенсация, не по-малко важна от продукта, произвеждан от птиците.
    - Каква компенсация?
    - Когато напролет от далечните страни птиците пак прилитат в родните гори и поля, хората им се радват. Поради тази благотворна енергия на радостта, от хората си отиват много болести. Но 90 пъти по-силна ще е тази енергия, когато не просто птиците прилитат от юг, а когато се върнат лично при тебе и с радостен вик и възторжено пеене почнат да поздравяват жителите на новите имения. Пеенето им ще донесе радост и сила не само на човека, но и на цялото пространство.
    Володя говореше вдъхновено и уверено. Да се спори повече с него щеше да е глупаво. Направих се че мисля или си пресмятам нещо наум. Беше ми малко криво, че не успях нищо да подскажа на сина си, нито да го науча на нещо. А какво е това странно възпитание или обучение? Сина ми пред, а все едно е дете, от друга планета или цивилизация. Съвсем други представи за живота, съвсем друга философия и скорост на мисълта. Смята мигновено. И е ясно, разбираемо, ти ако искаш, на компютър цяла година смятай - неговите изчисления всякога ще са по-точни. Всичко в него е някак си преобърнато. А може би е по-точно да се каже, че ние сме извратили до неузнаваемост нашия живот? Всичките му понятия и смисъл. И всички катастрофи само от това идват.
    Излиза, без съмнение, че всичко е точно така. А толкова ми се иска да бъда с нещо полезен на сина си. Но с какво? Без да се надявам на нищо определено, попитах небрежно и спокойно:
    - Ще помисля над твоята икономика. Може пък и да си прав... А сега, ми кажи, синчето ми. Ти тук задачки решаваш разни и играеш. Нима нямаш никакъв нерешим проблем?
    Володя въздъхна дълбоко и някак си много тъжно, помълча малко и отговори:
    - Да, тате, имам си проблем, и то много голям. И само ти можеш да помогнеш за решаването му.
    Володя беше тъжен, а аз се зарадвах, че най-после той се нуждае от моята помощ.
    - И в какво се състои твоят голям проблем?

Създадено: 21/02/2006 • 16:23
Обновено : 07/03/2006 • 17:09
Категория : Владимир Мегре
Страницата е посетена 4344 пъти

 Предпечатен преглед      Версия за печат      Смъкване на статията в формат zip      Изпрати статията на приятел